Кошмарът на Джеферсън

В доклада на Държавния департамент на САЩ за състоянието на човешките права през 2010 г., публикуван в края на миналата седмица, за ... придобиването на група медии от кръгове, свързани с политически и бизнес интереси, доведе до по-голямо монополизиране на частните медии и ограничи разнообразието на гледните точки по телевизията и в печата".

Вече повече от 20 години плурализмът в България понася последиците от тежкия сблъсък между либерализираната икономическа инициатива и свободата на словото. Родени в един и същи ден през 1989 г. и двете се оказаха изоставени още на следващия.

После стана ясно, че тази безпризорност е привидна и дори добре програмирана. А във въпросния доклад е посочено още, че "в много от случаите действителните собственици на медиите в България не могат да бъдат идентифицирани".

Още в началото на 90-те новата българска преса направи рязък пазарен завой, изоставяйки функцията си да създава условия за т. нар. информиран избор на гражданите. На хиперлибералния пазар беше създадено нещото, което може да бъде определено с

оксиморона "влиятелен таблоид"

Като всеки хибрид то се размножи бързо, превърна се в официоз и като преодоля без усилия границите на електронните медии, пое към новите територии на интернет.

"Ако трябваше да реша дали да имаме правителство без вестници или вестници без правителство, без колебание бих избрал второто". Така през 1809 г. си е представял свободният свят един от най-талантливите политици на САЩ и трети президент на страната Томас Джеферсън. Двеста години по-късно в България е на път да изчезне дилемата, за която говори Джеферсън.

Освен доклада на Държавния департамент и последният доклад на международната организация организацията "Репортери без граници" постави България на последното място в ЕС по свободата на пресата. Организацията "Фрийдъм хаус", която също излиза с годишни доклади за свободата на медиите, също посочва за 2010 г., че в България журналистите са притискани и сплашвани, за да бъдат защитени определени икономически, политически и криминални интереси и че

страната се е върнала трайно назад по свободата на медиите 

спрямо най-добрите си позиции, регистрирани преди 10 години.

Как стават тези неща ли? През април 2009 г. например в "Уикенд", "флагманът" на "Нова българска медийна група" (която за по-малко от три години успя да придобие контрола над поне 6 вестника, полиграфичния комбинат "Родина", близо 80% от мрежата за разпространение на печата в България, плюс две телевизии, десетки ефирни телевизионни честоти и перспективата да контролира един от мултиплексите при бъдещата цифровизация) публикува на първа страница снимка на Цветан Цветанов и заглавието "Шефът на ГЕРБ чака незаконно дете"От огъня ке дойде, България ке спаси", вградено в снимка на бившия огнеборец Борисов.

Тази мащабна маневра е само по-ярък пример за общата ситуация, описана в докладите на международните организации.Онова, което се е случило от април до ноември 2009 г. ще е пресилено да бъде наречено тайна - заради множеството косвени белези, по които можем да съдим за него. При регионалната преса схемата не само е размножена - заради липсата на защита  в комбинация със свръхконцентрирания рекламен пазар тя е в много по-откровена

служба на цинични сдружения между политиката и бизнеса

Още през 2004г., доклад на  "Трансперънси интернещънъл" отбелязва, че собствениците на местни вестници са в трайно установени бизнес отношения с общинските администрации. Всеичко това отнема многогласието на демокрацията и се превръща в нейна директна заплаха.

Законите, които защитават медийния плурализъм, отдавна са ключов белег на свободния свят. Въпреки изключенията - премиерът Силвио Берлускони успя да усвои около 90% от телевизионния пазар в Италия, а Рупърт Мърдок се опита да наложи контрол върху британския информационен пазар чрез през печатните си медии и цифровите канали. Практиката показва, че в подобни случаи позоваването на журналистическата ектика като "антидот"Няма друга гаранция за нашата свобода освен свободният печат". С това им казва също, че на свой ред никой друг освен обществото на гражданите не би могъл да защити свободния печат.

През последните 2-3 години българската политическа класа, медиите и гражданите успяха да реанимират кошмара на Джеферсън. Обществото е само на крачка от границата, след която пресата по никакъв начин няма да може да гарантира свободата му.