С Русия са свързани двете ни национални знамена

Георги Миладинов, специално за Actualno.com

Две български знамена светини са свързани с Русия.

Едното е националнoто ни знаме, а другото – Самарското. Всъщност още в средата на XIX век из Европа знамената от гордост за аристократични фамилии се превръщат в национални символи, но както много неща у нас, и това става по своеобразен български път. Причината е Гарибалди с неговите продължили близо 30 години походи за обединението на Италия. Те се оказват заразителен пример за българските емигранти в Румъния, копнеещи свободата на родината си.

Днес приемаме, че цветовата подредба от бяло, зелено и червено на националния ни флаг определя Стилияна Параскевова, която първа го ушива. Истината е, че това прави Георги Сава Раковски, който е имал такова знаме. Още през 1854 г. той позира на италианеца Андреа Сако и художникът го изобразява на картина, държащ флаг на хоризонтални бели, зелени и червени ивици. Всъщност Раковски прави тази подредба по подобие от италианското знаме на Гарибалди.

Според идеолога на свободата ни той бил “чист, добър юнак, чието име превъзхожда всеки орден и титла.” В червения цвят Раковски съзрял символа на борбата за обединение на Италия и оттам на революция и борба. По това време червеният цвят бил изключително популярен в България и народът го наричал “Гарибалди боя”. Копия от картината на Сако били разпространявани сред българската емиграция в Румъния. В Браила я видял ямболията Иван Параскевов.

Самият той избягал от родния си град, защото бил член на тайно братство, което отмъщавало на турците само с нож и рано сутрин намирали труповете им в Тунджа. Разбрал, че ще го арестуват, избягал в Румъния. Наел склад, завъртял търговийка и се позамогнал. Когато чул, че ще се сформира българско опълчение, заръчал на малката си дъщеря Стилияна да ушие знаме. В историята ни е останало като Браилския трибагреник.

Тя използвала цветовата подредба на Раковски. По модела на знамената на западните държави в задния му край бил изрязан триъгълник с връх, сочещ към дръжката. Върху него бил везан златен лъв и под него изписано “България”С божия воля и силата на славного руского царя Александра II-го напред!”

На 8 май при прегледа на войските на руската Дунавска армия това знаме било връчено от делегация на браилски хъшове. Така освен свободата ни, Русия популяризира и националното ни знаме. Император Николай Николаевич останал възхитен от него, благословил го и предложил на Стилияна да отиде да учи в Петербургския пансион за благородни девици на негова издръжка. Бащата обаче гордо отвърнал, че бил заможен човек и с майка й можели не само сами да решат къде да учи дъщеря им, но и да я издържат.

Знамето, шито от Параскевовата дъщеря Стилияна, преминава през всички битки на руско-турската освободителна война и слага традицията българско знаме да не е пленявано в битка. Нещо повече – то се запазва в оригиналния си вид. След това е подарено на княз Александър Батенберг и дълго време се пазило в двореца в София.

Днес е в Националния военноисторически музей. Ден преди откриване на Учредителното събрание през 1879 г. княз Дондуков посещава Севлиево. В града е посрещнат развети копия на трибагреник на Стилияна, а трите девойки, който му поднесли хляб и сол, били облечени изцяло в бяло, зелено и червено. Подобно е посрещането му и в Ловеч, и в Елена. Копие на такова знаме, собственоръчно ушито в дома му, развява още в първия ден на събранието и депутатът Христо Вълчев из търновските улици и в залата. Тогава всички депутати станали на крака и ръкопляскали.

Но една от целите им на събранието била да изберат национален флаг на новооснованата държава. При обсъждане и пренията по този въпрос Петко Каравелов предложил зеленият цвят да се замени със син, защото според него било по-близо до националния флаг на Франция - люлката на демокрацията. Това му предложение предизвикало смях у политическите му противници, консерваторите. Предложението наистина си било глуповато, защото по време на заседанията депутатите, и консерватори, и либерали единодушно решили да носят трицветни значки.

Вече като символ на българската държава знамето е показано официално на 25 юни 1879 г. при посрещането на княз Александър Батенберг в Търново.

Символът на въоръжение сили на България, Самарското знаме обаче изцяло е ушито в Русия, а заслугата за него принадлежи на Пьотр Алабин, отпосле първия граждански губернатор на София.

Историята е такава. Още през есента на 1876 г. руският генерал ген. Р. Фадеев предлага да се създаде българско опълчение. По това време се води Сръбско-черногорско-турската война, още не е свикана Цариградската конференция, която трябва да реши Източния въпрос, в Русия се надигат гласове за война срещу Турция, но дипломатическата й подготовка съвсем не е в ход. Руският императорски двор е инициатор само за създаване на международна анкетна комисия за доказване на извършените от турците зверства и кланета. Ръководителите на Азиатския департамент искат да решат въпроса с нова война след Кримската, а великите князе Николай Николаевич, брат на императора, и престолонаследникът Александър Александрович настояват за преговори с Турция. Самият Александър II се колебае.

Идеята за опълчение обаче е подкрепена от Българското централно благотворително общество в Букурещ, Славянските комитети в Русия и Одеското българско настоятелство.

В средата на април, веднага след императорския манифест за война на 12-ти, говорителят на Самарската градска дума Пьотр Алабин тръгва с две писма за Санкт Петербург и Москва. Едното е предназначено за писателя Фьодор Михайлович Достоевски, а другото - за председателя на Славянското благотворително общество Иван Сергеевич Аксаков. В тях той настоява да му помогнат да се включи в руските войски и да помогне на българите да устроят собствената си държава.

Скоро идва и решението, че е зачислен към щаба на княз Владимир Черкаски като главен агент на Славянското общество в България. Преди това обаче със съпругата си Варвара, бивша милосърдна сестра, са решили да направят знаме, което да дарят на българските опълченци. Проектът е възложен на художника в градския съвет на Самара Николай Симаков, подчинен на Алабин. На знамето са изобразени Казанската Богородица и Кирил и Методий. То е трицветно - червено, синьо и бяло платно със златен кръст. Сребърния накрайник е направен във визайнтийски стил по ескиза на граф Рошфор.

Всички разходи за плата, среброто и златото, за пироните и украсата на дръжката са за сметка на семейството на Алабин. Съпругата му пък саморъчно извезва ширитите около Иверската Богородица. Общо за освобождението на България Пьотр Алабин и съпругата му харчат около 200 000 рубли лични пари. Немаловажна подробност е, че те превръщат част от дома си в болница за 80 души за ранени от Сръбско-турската война.

На 17 април 1877 г. градският съвет на Самара се събира по настояване на Алабин и решава знамето да бъде връчено на българските опълченци. Той се разпоредил това да направят Алабин и кметът Евгени Кожевников. Знамето напуска Самара след три дни с тържествено шествие на жителите му и под звъна на всички църковни камбани. Оттам двамата делегати с параход по Волга и с влак пристигат в Москва. По настояване на Иван Аксаков знамето е изложено в Чутовския манастир в Кремъл и няколко дни на поклонение пред него минават хиляди московчани. Пред бъдещата светиня се смълчава дори и семейството на император Александър II. После знамето тръгва с щаба на великия княз Николай Николаевич за Плоещ.

Там вече са сформирани българските опълченски дружини. В града то е приковано към дръжката. Първи позлатен сребърен пирон забива братът на императора, великият княз Николай Николаевич, след това неговия адютант, генерал Столетов, Алабин и Кожевников. Едва тогава идва реда на българите, представлявани от тримата най-заслужили войводи - Филип Тотю, Ильо войвода и Цеко Петков, както и офицерът, учил в Русия, Иван Иванов.

Тогава загива знаменосецът Марчин, знамето пада, подполковник Калитин слиза от коня си, вдига го, пак скача на седлото, развява го и се втурва в боя. Убит е с три куршума. Вдига го друг офицер, убит е и той, след него друг. Общо петима души загиват. Тъкмо преди да попадне в ръцете на двама турски войници, българите ги пробождат със щиковете и си връщат знамето. Грабва го Никола Корчев и го скрива под куртката до гърдите си. В средата на дръжката се е забил куршум и тя е пречупена. След това го развява в боевете при Шипка и Шейново.

След края на войната се прибира в родното си село Горна Диканя, а оставя знамето на съхранение в Радомир. То престоява там до 1881 г., когато е предадено лично на княз Александър Батенберг. Стои в царския дворец до 1946 г. Оттогава до днес е в Националния военно-исторически музей. Реставрирано е два пъти, а преди три години бившият кмет на Стара Загора и депутат Евгений Желев и заместник-кметът на града Мария Динева подариха копие на знамето на Иверския манастир.

Никола Корчев се преселва във Варна. С останалите живи опълченци е поканен на тържествата по повод 25-годишнината от боевете на Шипка и Шейново. Тогава е 66-годишен. Облича бойната си униформа и отново взема знамето. Вижда го художникът Ярослав Вешин и го уговаря да му позира за знаменитета му картина. Това става обаче чак през 1911 година.

Никола Корчев умира десет години след това, но през 1938 година синът му Иван разравя гроба, събира костите му в сандъче и ги полага в храма-костница на Шипка.

Пьотр Алабин пък на 14 декември 1877 г. е предложен от княз Черкаски за губернатор на София. За свой помощник определя професора от Харковския университет Марин Дринов. Малцина знаят, че именно Алабин предлага на мястото на обесването на Васил Левски да се вдигне паметник. Отзован е през 1879 г., когато руснаците предават управлението на първото ни правителство на Тодор Бурмов.