Заб(р)авена стойност

"Аз, ако завали дъжд, и агне ке заколям", казва Христо Керимов. Той е собственик на ферма за производство на плодове и зеленчуци в Петрич. Там сме в 12 ч. на обед. Температурата е около 30° C. Въздухът не помръдва. Керимов и семейството му буквално тичат по цял ден из 70-те декара градини с туби, пълни с бензин, за да захранват водните помпи, които осигуряват вода за поливане. Работят от 5 ч. сутринта до късно вечер само с ръцете си, наведени над лехите. В мръсните си дрехи и изпокъсани кални еспадрили, Керимов разказва как се е върнал от гурбет в Испания и е инвестирал 200 хил. лв., за да вземе под аренда земя, да насади и изгради фермата, в която се отглеждат над 10 вида плодове и зеленчуци.

В началото мислел, че има потенциал. Четири години по-късно, за себе си е той вече е "луд да се занимава с това". За по-либерално мислещите Керимов е роб на една вредна система на държавно субсидиране, а за бюджета - враг номер едно, защото е потенциалният следващ, който ще се нареди на опашката за пари. И трите неща са в някаква степен верни и навяват онази мрачна картина, която напоследък асоциираме с работата на село.

Но земеделието не е обречен сектор, точно обратното. Дисекцията на проблемите показва, че те са дълбоки и сериозни, но в никакъв случай нерешими - въпрос на умна администрация, по-добри правила и повече опит. Инвестициите там едва прохождат, но европейското финансиране движи сектора напред - бавно и със скърцане, но непрекъснато. Потенциалът от поскъпването на храните и увеличаващото се търсене в глобален мащаб обещават светло бъдеще на онези земеделци, които успеят да намерят нишата си и се отворят към идеята за сдружаване, която е в основата на по-успешните европейски модели. Земеделието наистина има потенциал в България. Въпросът е колко бързо тя ще съумее да го използва.

Земя като една човешка длан

Картината на земеделския сектор в България в момента не изглежда розова. Малки разпръснати площи, огромен дял на дребните стопанства, неефективно усвояване на субсидиите, недостатъчни инвестиции и вътрешни, и външни (виж графиката). Преките чуждестранни инвестиции тук са под 0.1% от БВП на страната годишно. Ясно е, че селското стопанство няма потенциала на промишлеността или IT сектора да създава добавена стойност, но в условията на силно субсидиране и нарастващо търсене на храни поне трябва да показва по-добри резултати. Ефективността на сектора обаче спада, производителността на труда е доста под средната за страната, доходите - също. Което означава, че тези субсидии поне засега не водят до желаните резултати.

Първият основен проблем е разпокъсаната между много на брой малки собственици земя и бавният процес на уедряването й. В момента се обработват (или ползват за целите на животновъдството) около 36 млн. дка, което е 87.7 % от общия процент на земя, която е подходяща за развитие на земеделски дейности. Зад тези числа обаче се крият огромен брой ясни и неясни собственици и оттам - огромни различия. "Държавата като че ли не е заинтересована от комасацията, този процес върви мудно. Общинският и държавен поземлен фонд не се управляват ефективно. Общините, които имат земеделска земя, не я дават на инвеститори, за да могат да получават субсидиите си за нея", обяснява Борислав Петков, председател на Асоциацията на собствениците на земеделска земя. Често се случва някои парчета земя да са изоставени от собствениците си и да не могат да се обработват, защото статутът им не е уреден. Всичко това, разбира се, е пречка пред инвестициите. Земеделието е сектор, който иска техника, инфраструктура, препарати и дългосрочно планиране - нищо от това не може да се случи пълноценно без сигурност за основния ресурс в следващите поне 10 години.

Стари машини и стари хора

Раздробена е не само земята. Производителите също в огромната си част са малки ферми, които не могат да се състезават с обемите на производство на фермерите в Полша или Франция например. 71% от стопаните в България получават субсидии до 500 евро, а 3% вземат над 65% от общите средства, показва доклад на ЕК от 2009 г. Въпреки че тенденцията към окрупняване и обединяване на земеделците вече е налице, това се случва твърде бавно. По-големите обединения естествено имат повече възможности да инвестират в механизация, добри напоителни системи и съответно да получават по-високи добиви. Тук се работи с машини на възраст около 40 години, а бюджетът на мярката по Програмата за развитие на селските райони, която е насочена към купуване на нова техника, беше изчерпан бързо.

Машините не са единственото старо нещо. Според доклада на Световната банка земеделието е сектор, в който 54.6% от заетите са над 55 години.
Липсата на комасирана земеделска земя и квалифицирана работна ръка са двата най-големи проблема, с които се е сблъскал например Ангел Токмакчиев, собственик на розови масиви и дестилерия в района на Казанлък, когато е стартирал бизнеса си. Сега за Токмакчиев работят основно роми и той смята, че са отлични работници. Истината обаче е, че повечето кадри, които по правило са нискоквалифицирани, предпочитат да се занимават със селскостопанска дейност зад граница, където заплатите са по-високи.

Пари на калпак

Въпреки сериозния проблем с влизането на инвестиции в сектора в момента, пари в него има. Само през последните пет години в земеделието са налети около 3.6 млрд. лв. под формата на субсидии. След влизането в ЕС сумите нараснаха. Само за 2010 г. преките субсидии за земеделски стопани са били над 1 млрд. лв., което е 1.5% от БВП на страната. Срещу този процент седи делът на сектора в икономиката - 4.5% от БВП. За разлика от другите европейски фондове голяма част от тези пари са раздадени без никакво проследяване на ефективността им, защото методологията е простичка - определени средства за определени култури на хектар годишно. "Директните плащания се усвояват много бързо - те са просто пари на калпак. Ефектът обаче не може да се види, нито да се измери. Програмата за развитие на селските райони е много по-важна, защото зад нея стоят и икономически, и социални ефекти, но там е по-бавно, защото става с проекти", коментира Антон Гладнишки, експерт в дирекция "Програмиране на средствата от ЕС" в Министерския съвет. Това е най-малкото спорен начин за стимулиране на един сектор, но този механизъм за компенсиране на по-ниските фермерски доходи съществува в ЕС от десетилетия и докато не бъде променен (което тепърва започва да се обсъжда), никое българско правителство няма да посегне на преките субсидии. Забавянията на тези плащания са сред най-честите причини за фермерските протести, които се случват поне по няколко пъти в годината.

България дори прелива пари от единия стълб - програмата за развитие на селските райони, към другия - субсидиите, защото така може да раздаде директно повече пари на фермерите. ЕК е позволила подобна практика, защото земеделците тук започнаха едва с 25% от субсидията на фермерите в Западна Европа, като тя расте с 5% годишно. Както отбелязва един производител на кайсии в Петрич, "на гърците им плащат по шест поливки на ден, а на нас по една. Гъркът си взима субсидиите и пуска продукта на пазара на цена, каквато ние не можем, защото субсидията на него му е достатъчна да преживява". Гладнишки твърди, че фактът, че българските производители изнасят в ЕС въпреки неравностойното си положение, показва колко добре биха се справили на един пазар, неизкривен от субсидиите. Такъв пазар обаче няма да съществува дори в по-далечно бъдеще, признава самият той. "Ако ЕС премахне директните плащания, със сигурност ще остави възможност на държавите да ги правят на национално ниво. Тогава българският фермер ще загуби още повече."

Големи идеи, малки идеи

Ясно е, че секторът има потенциал. Фактът, че дори сега българската продукция се изнася предимно за ЕС, където се бори с по-добре финансирани местни производители, говори ясно за по-доброто й бъдеще, стига изброените недостатъци - проблемът със земята, сдружаването и увеличаването на инвестициите, да бъдат решени. Износът на земеделска продукция в стойност расте с над 30% през 2010 г., като най-голям е делът на житните растения. Ефективността наистина пада в последните години, но истинските пари започнаха да влизат в сектора едва през 2009 г., когато бяха размразени европейските програми и ефектът от тях предстои да се види.

За да се случи това по-добро бъдеще обаче, остава още един важен фактор - способността на българските стопани да откриват пазарните ниши, които могат да запълнят. Житните култури например в момента са основно перо, но те зависят от силната конкуренция на държави като Русия и Украйна, които последните две години по различни причини ограничиха износа си и така освободиха пазар. Ангел Токмакчиев споделя опита си, че дори за розовото масло, което е традиционно уважаван продукт, вече не е достатъчно да кажеш само, че продуктът ти е български, за да продаваш добре и да намериш пазар.

Преди около месец Министерството на икономиката и енергетиката разпространи стратегия за привличане на чуждестранни инвестиции, в която се наблягаше на био производство. "Аз съм коментирал стратегията с колегата Трайков и тук се разминаваме. България е в тежка конкуренция с био производители в Европа, затова според мен е по-добре да развиваме и да залагаме на конвенционалното земеделие. Биото има своето място, но то не може да бъде гръбнакът на българското земеделие", коментира пред "Капитал" министърът на земеделието и храните Мирослав Найденов. "Грешката е, че в последните години се акцентира върху зърнопроизводството. Този сектор получава и най-много субсидии. То ни е основно перо в момента и много добре се развива, но не бива да загърбваме плодовете и зеленчуците и животновъдството. Имаме и прекрасни вина, които по нищо не отстъпват на италианските и френските вина, но за да пробиеш с тях, ти трябват количества, а ние нямаме масивите на тези държави", обяснява той.

Хубавото на сектора с екологично чисто земеделие е, че то е пример за силата на пазарния стимул. Броят на био производителите е нараснал 4 пъти за последните пет години по данни на земеделското министерство - от 214 през 2006 г., до 820 през 2010 г. За същия период култивираните площи са нараснали петкратно – до 20.5 ха. Двойно се е увеличило производството на био мед например. Институтът по планинско животновъдство и земеделие в Троян произвежда и търгува със собствена био марка кисело мляко и сирене. Тя се реализира добре на местния пазар в града на производствена цена от 9.60 лв. В търговските вериги стойността й е двойна, но въпреки това намира купувачи според директора на института Марин Тодоров. "Имахме няколко пъти запитвания за износ, но не можем да го осъществим, заради малките количества, които произвеждаме", допълва той. Продукцията на био земеделието все още е по-скоро бутикова, но това се променя. България може да произвежда био еквиваленти на всички земеделски култури и продукти от животински произход. Ако не ги виждате често около себе си, това е защото в момента около 90% от тях са предназначени за експорт, по данни на браншовите организации. Поради високите цени вътрешното потребление е все още е ниско, но тази продукция се търгува добре в ЕС.

Голямата идея на Найденов е България да не изнася суровини, а да увеличава инвестициите в преработка, за да се увеличава добавената стойност в икономиката. "Срещите с чуждестранни инвеститори показват интерес и в производство, и в преработка, а на всички визити, които имам - и в арабския свят, и в Русия, и в Израел, навсякъде искат българските храни", допълва министърът. Мечтите за инвестиции обаче са едно, реалностите друго. Докато работи по привличането на инвеститори, добре е държавата да се заеме активно с  проблемите, които зависят от нея - като например се погрижи селските райони да не се обезлюдят съвсем и там да има условия за нормален живот. Растящите цени на храните и трупането на пазарен опит ще се погрижат за останалото.

По темата работи и Вера Денизова