Най мразим да мислим!

Срещу 75 милиона лева над 40 000 учители (от общо около 90 000) ще бъдат обучени да учат децата да мислят, а не да зубрят. Тази вест от ранното утро ме накара да се запитам дали пък да не се отпуснат допълнително пари за обучение на лекарите да поставят диагнози или на счетоводителите – да смятат. Да не отварям дума за журналистическите нужди от ъпдейтване на професионалните стандарти. 

Но така или иначе темата е за училището. Това е просто поредният пример как се налага да се полагат специални усилия за неща, които се смятат за априори дадени, но удобно са пренебрегнати. Например – учителите (учебниците, програмите, училището изобщо) да учат децата да мислят. (Или журналистите да си проверяват информацията от поне два независими източника, но пак се разсейвам.)

Факт е, че българската образователна система не от вчера набляга на сгъстената информация, вместо на анализирането и разбирането й. Факт е, че в желанието си да демонстрират по-добри резултати учителите правят наистина абсурдни неща – например като подготовка за тест за изходно ниво диктуват на децата въпросите от теста и забележете – отговорите. Факт е, че въпреки това резултатите не са желаните, защото е далеч по-трудно да наизустиш 20 въпроса и отговорите им, отколкото да отговориш сам, ако имаш истински знания. 

Факт е, че учебниците, особено по т.нар. разказвателни предмети (самата дума показва, че от децата се очаква да разказват, т.е. възпроизвеждат, а не да анализират и да интерпретират получената информация) са написани наистина безумно. 

Големите се оплакват от твърде много термини и висок академичен стил. Които е нормално да са им проблем, при положение че в учебниците за по-малките от термините и понятията се бяга като дявол от тамян. В резултат уроците са пълни с поетични описания и конкретни примери, а децата са принудени да ги учат наизуст, защото просто няма нищо за разбиране. 

Най-фрапантният пример за мен винаги е бил с литературата – децата масово са приучвани да заучават помпозните, но авторитетно звучащи мнения на литературните критици, вместо да бъдат провокирани да прочетат произведенията, да помислят върху тях и да споделят собственото си мнение.  

Факт е също, че има учители, които и без да са обучени по специалната нова метода, се опитват да оберат този луфт и да компенсират липсата на смислена информация в учебниците, като същевременно насърчават децата сами да търсят, да анализират, да работят с получената информация. Аз лично имам щастието да познавам такива и изпитвам дълбоко уважение към усилията, които полагат, включително за да се борят със системата. 

Но очевидно това не достатъчно, след като се налага 75 милиона лева от европейските фондове да бъдат усвоени именно с цел учителите да бъдат обучени как да научат децата да мислят. Надявам се, че за целта най-напред учителите ще бъдат научени да мислят. най-сложният познавателен психичен процес”. За да се случи този процес, са необходими базови знания и умения за възприемане на информацията, например четене и разбиране. А както стана ясно наскоро, четенето не е силната страна на българските ученици. 

По данни на Европейската комисия проблем с четенето има всеки пети сред 15-годишните, както и много от възрастните граждани в Европа. Но най-тежко е положението в България и Румъния, където проблем с четенето имат 40 процента от подрастващите. 

Една от причините за това безспорно е, че по последни данни майчиният език на половината от първокласниците не е българският. Т.е. за тези деца, да се научат да четат и пишат на български, е все едно да усвоят чужд език. А за останалите, които все пак говорят български език от раждането си, четенето си остава механичен процес – те познават буквите, свързват ги в думи, виждат написаното, но в голяма част от случаите не разбират значението му. 

Ясно е, че трябват повече усилия да се възприеме информацията, получена чрез четене, в сравнение с други канали. Видно е колко лесно децата усвояват информация и модели на поведение от телевизията или от семейството си, за разлика от книгите. 

Та след всичко казано следва и изводът, че днешното поколение „немислещи” ученици е резултат от много такива преди него, просто формално високите резултати пречеха проблемът да лъсне така болезнено. А няма как едно дете да бъде научено да мисли без участието на родителите в този процес. Ето ти 10 лева и ми се махай от главата”. Ако замените 10-те лева с камионче или кукла, ще разберете защо се налага учителките в детските градини буквално да умоляват родителите да говорят с децата си, да ги карат да разказват (поне) как е минал денят им, какво са яли и какво са учили.  

Обществото, резултат и от работата на образователната система десетилетия наред, също нито очаква от отделния индивид да мисли, нито насърчава това. За умен по-скоро се приема изобретателният, хитрият, находчивият човек, който е достатъчно маневрен и адаптивен да се възползва от луфтовете на системата, за да просперира – обикновено материално. 

Децата са наблюдателни и интуитивни същества и схващат бързо житейски уроци от типа „Учи, за да не работиш”. Знанието само по себе си не е ценност, мисленето не е необходимо условие за житейски успех. 

Поради всички тези причини съм скептична, че похвалната идея за въвеждане на мислене в училището ще се увенчае с успех. В страната на „Най-мразим да мислим!” налагането на мисленето не просто като на училищна методика, а като неотменна необходимост изисква огромно и целенасочено обществено усилие за промяна на манталитета. При това – поколения наред. 

То предполага промяна в системата на обществените отношения, така че мислещите да просперират, а не да са заложници на немислещите. Това е задача, изискваща последователен труд от всеки поотделно и от всички заедно. Лошото е, че трудът също не е особено на почит по тези земи – както е казал народът, ако ми се доработи, “седам и чекам да ми мине”.