Страхът с белег 9/11

Когато първият пътнически самолет се разби в една от кулите-близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк, си мислехме, че става въпрос за някаква невъобразимо нелепа, трагична грешка. Когато втора машина се вряза в другия небостъргач, беше ясно, че сме свидетели на безпрецедентна атака на американска територия, каквато светът не беше виждал от японското нападение над военната база Пърл Харбър в началото на Втората световна война.  Когато трети самолет удари право в сърцето на военното командване на Съединените щати, вече се говореше за война...  Със своята зловеща прецизност атентатите от 11 септември 2001 г. отнеха живота на 2922-ма цивилни от различни националности и 55 военни (в Пентагона). Най-малко 200 души намериха смъртта си, скачайки от високите етажи на кулите-близнаци заради бушуващите пожари в сградите. Над 400 пожарникари, медицински работници и полицаи загинаха при изпълнението на служебния си дълг, непосредствено след ударите в Манхатън. Една нация беше в шок. В небето над Америка остана само президентският самолет, защото всички други бяха приземени заради страха от още нападения.  За няколко часа 19 терористи, похитили 4 пътнически самолета, оставиха неизлечим белег върху  света.   Това беше началото на война – войната срещу терора, която за 10 години взе десетки хиляди животи. Наред с тях тази война доведе и други последствия.  Мерките за сигурност по летищата стигнаха смущаващи нива, чако до дискусионните скенери за цяло тяло. Ограниченията за пътниците станаха много повече от правата им.  Службите за сигурност получиха огромни правомощия. С претекст борба с тероризма започна масово подслушване на телефони и следене на комуникации, за каквито бяхме чели в романите на Бредбъри и Оруел.  Без заповеди за арест и без адвокатска защита в базата в Гуантанамо бяха събрани няколкостотин заподозрени в тероризъм, включително малолетни.  Затворници от 40 държави, предимно от Саудитска Арабия, Афганистан и Йемен, бяха изтезавани чрез физическо насилие, лишаване от сън,  излагане на силен шум, симулирано давене и т.н. в продължение на месеци и дори години. Официално обвинение беше повдигнато срещу едва 10 задържани.  ЦРУ изгради подобни (но тайни) центрове за задържане, без официално разрешение, в редица държави. И всичко това се оправдаше с 9/11.  Стигаме и до конкретните военни действия. В първите дни след атентатите Вашингтон трябваше да отговори на водещия открит джихад срещу САЩ Осама бин Ладен и неговата Ал Кайда.  Започна войната в Афганистан, където Ал Кайда се ползваше със закрилата на талибаните. Американците получиха подкрепа от Запада, който не искаше да рискува свой 11септември. Талибаните бяха разгромени, но не и унищожени.  Властта им беше отнета със сила, но съпротивата не отслабва вече 10 години.  Жертвите на коалицията срещу талибаните са близо 14 000 (международни и афганистански). Убитите закрилници и сподвижници на Осама са над 38 000. Броят на цивилните, загубили живота си в десетгодишния конфликт, вече надхвърля 30 000.  Ежедневният терор обаче продължава. Бомбените атентати по афганистанските улици продължават.   Все пак в юбилейната година една от крайните цели на инвазията в Афганистан – елиминирането на Осама бин Ладен, беше постигната. Него вече го няма, но това не сложи край на войната.  През януари 2002 година Джордж У. Буш обяви „оста на злото”. Ирак, Иран и Северна Корея бяха посочени като страни, които застрашават световния мир и сигурност.  Оръжия за масово поразяване стана израз, който започнахме да чуваме всекидневно. Стана повод и за инвазията в Ирак през март 2003 година. Тази война не срещна такава подкрепа, каквато битката с талибаните, но флагманите САЩ и Великобритания не се спряха.  Водената от тях международна коалиция (с българско участие) свали Саддам Хюсеин. Оръжия за масово поразяване не бяха открити, но поне петрол беше останал.  Ирак след Саддам беше потопен в кървави етнически боеве и самоубийствени атентати, взели хиляди цивилни жертви. Сред тях и двама български шофьори, обезглавени от бунтовници. Българската армията загуби 13 войници.  В Ирак трябвяше да настъпи свобода и демокрация, настъпиха хаос и насилие.  Войната срещу терора неизбежно постави и Европа в полезрението на терористите. Атентатите в Мадрид и Лондон в две последователни години (2004 г. и 2005 г.) напомниха на европейците, че не са застраховани от това, което се случи отвъд Океана. Бруталността да взривяш стотици невинни хора, докато пътуват в метрото или автобуса, порази и Стария континент.  Сега дори и най-малкото подозрение за опасност, най-малкият знак от разузнаването водят до незабавно „наводняване” на улиците с полиция и спецчасти. Независимо дали става въпрос за Париж, Берлин или Рим.  Трудно е да се каже обаче, че от това светът е станал по-сигурен, но пък свиква да живее със страха от терора.