На поклонение в мола

Публикуваме текста на писателя Калин Терзийски от сайта на "Дойче веле":

Вървя през мола и разсъждавам. Гледам стотиците хора, тихо движещи се като туристи в музей, и разсъждавам. Дали все пак да не оправдаем това обикаляне по магазините, а? Дали да не направя необходимото усилие, необходимоторазсъждение, за да оневиня това стоково поклонничество, да го оправдая за себе си, в собствената си глава? Защото знам, че особено в последно време, когато всичко наистина се променя прекалено бързо, ние ставаме особено лесна плячка за предразсъдъците. Нямаме абсолютно никакво време да помислим за това или онова, да го обмислим, да поразсъждаваме върху него – и затова го хвърляме на предразсъдъците си. И мразим хиляди неща, просто защото са нови, а ние сме боязливи. Човек е боязлив и подозрителен към новото по принцип!

Съвършеният консуматор

Напротив, би казал някой, сега има мания по новото! Новото и само новото се издига в култ! Но кой ли го издига в култ? Единствено лесните за манипулиране хора! Децата и наивните консуматори. Не, изобщо не искам да твърдя, че съществува отделна група на консуматорите. Всички, живеещи в нашето време, СМЕ консуматори. И това е неизбежно. Всеки, ползващ телефон и интернет, пазаруващ от хипермаркет или каращ кола, е консуматор.

Когато казвам консуматори, аз всъщност имам предвид една по-малка група – онези, които наистина нямат никаква съпротива срещу системата Реклама-Търсене-Продаване. И така – само те и децата – които са съвършените консуматори – наивни и лесни за манипулация – харесват всичко ново без никаква съпротива.

Но интелигентните, образованите хора, както и голяма част от по-възрастните изпитват голяма съпротива срещу всичко ново. Ами да, новото наистина ни залива и се готви да ни удави, ние нямаме възможност да го обхванем дори и с поглед. А така – неопознато и необхванато от сетивата ни и от контрола ни – то ни плаши. И тъй у всеки съвременен човек се ражда един почти несъзнаван страх, една мъчителна тревожност, предизвикана от новите неща. Една съпротива. В миналото, когато новите неща са били сравнително малко, лесни за обхващане с поглед и възможни за осмисляне, тази съпротива се е наричала Консерватизъм.

И така. Докато наблюдават щъкащите из моловете поклонници на богиня Консумация, Консервативните хора, противниците на консуматорството, а заедно с тях и аз, казваме: Ама това не е хубаво! Досега обаче тъй и не мога да кажа: защо прекланянето пред стоки в мола не е хубаво? И защо сравнението между мол и храм, или мол и музей, се смята за сквернословие?

Лошо, пошло и опасно?

Пазаруването, ходенето по молове, шопингът, пръскането на пари, преклонението пред стоки и марки е лошо, пошло и опасно нещо! Този предразсъдък цари навсякъде. Но защо мислим така? Защо интелигентният и консервативен човек така силно се гневи на преклонението пред новата богиня Консумация? Има ли основателни и не-предразсъдъчни причини за този гняв?

Ще се опитам да направя само една лека и неангажираща аналогия. В края на краищата човек винаги е имал нужда от обожание. От възторг. От това да възвеличава и да се възхищава. Да опипва неща - с очи и пръсти, пък и с душата си. Неща дори нетленни и безплътни, но все пак неща, на които да се прекланя. Или най-просто и най-вулгарно казано – човек винаги е имал нужа от това: да вижда разни неща и да ги харесва. Да – човекът има нужда да намира обекти на своето харесване и на своето обожание. И в различни периоди от историята му тези обекти са били съвсем различни. Звучи елементарно, но струва ми се именно това трябва да си напомним. Че просто в различни времена обектите на обожание са били различни. И няма никакъв начин те да бъдат подредени в някаква йерархия. Не може един обект на обожание, обожаван в едни времена, да бъде поставен над друг, обожаван в други. Както няма начин да разберем Ахил ли е по-силен или Ланселот. Или още повече: Ахил ли е по-силен, отколкото Ланселот – хубав. Нещо такова.

Нека видим примери. Моисей и неговите хора. И техният Златен Телец. Ето един ужасен конфликт. Той се е случил, защото обектите на обожание са се дублирали в едно и също време. А това явно е недопустимо. Но само няколко хиляди години след това идват хората на Русо, с тяхното обожествяване на природата. И до ден днешен ние – благодарение на тях – имаме отношение към природата като към Бог. С нейните птиченца, ниагарски водопади и тревички (падащи в тях).

Всъщност, пред природата хората винаги са се прехласвали, но по съвсем различен начин. Пред творенията на Великата Майка-Природа се прекланят от някакви си триста години. Първите романтици – погледнете картините им. Търнър: дъжд, пара, скорост. Или Пътешественикът пред море от мъгла на Каспар Давид Фридрих.

Творенията на богоравните

През този период на романтично вълнение са живели хора, имащи нужда да се преклонят пред някакви скали и някакви водни пари. Доста странно преклонение за нас сега, като погледне човек. Дъжд, водни пари и ронливи сипеи. За хората от малко по-стари и малко по-нови времена тези феномени не са нищо повече, освен пречка за пътуването и източник на ревматизъм.

Но има едно обожание, което съществува, откак съществува и човекът. То е обожанието, насочено към направеното от човешки ръце. Или по-точно казано - обожаването на майсторски направеното. В края на краищата и златният телец, и всички Мони Лизи на света са творения на майсторските човешки ръце. 

И ето го моето разсъждение. Във времето на големите музеи, да речем между 18 и 20 век, е било съвсем естествено да изпадаш в обожание пред майсторските предмети, наречени картини и скулптури. Тези предмети са били смятани за изключителни и единствено заслужаващи възхищениие. Ако нещо, сътворено от човек, наистина заслужава възхита – казвали по онова време – то това са единствено картините, скулптурите, катедралите и изобщо произведенията на възвишеното изкуство. Нищо друго. А това в края на краищата са предмети, създадени от едни хора, на които е присъден статут на богоравни. Божествени - тоест - творци; или ако не богоравни, то поне жреци.

И ето, мисля си, днес се намираме в края на това време. На времето, в което така силно недемократично се обожествяват и подхвърлят на хорския възторг единствено предмети, създадени от богоравни.

В края на това време сме. И в началото на друго, в което далеч по-демократично обект на обожание стават не произведенията на надменните жреци, на Леонардовците, обикалящи своя надменен и недосегаем свят, а предмети, създадени от милионите производители, от безименни дизайнери, от скромни труженици и техните безлични технологии.

В което аз не намирам... нека го кажа така: все още не мога да намеря нищо лошо.