Уроците за спонсорите на политиката

Милиардерът от Лас Вегас Шелдън Аделсън обяви наскоро, че е готов да се раздели с цели 100 милиона долара от богатството си, за да подкрепи кампанията на своя републикански фаворит за президент Нют Гингрич. И въпреки че все още не е достигнал тази миза, собственикът на верига казина (със състояние от 25 млрд. долара) на практика е главният виновник за задържането на Гингрич в надпреварата за републиканска номинация, коментира BBC. 

Щедростта на Аделсън го поставя в дългия списък на влиятелни и в доста случаи безскрупулни дарители, без които голямата политическа кариера би била немислима за множество държавници. Хазартният бос и жена му вече са дали 10 млн. долара за независим фонд, които купува рекламно време за Гингрич. 

„Това, което ме плаши, е следването на социалистическия стил на водене на националната икономика в последните близо 4 години“, казва в интервю за сп. „Форбс“ Аделсън. „Плаши ме, защото преразпределението на благата по този начин отваря вратите на крайния социализъм и правителството все повече контролира живота на хората“, допълва той. 

И затова се възползва от решение на Върховния съд, по силата на което отпадат ограниченията за размера на политическите дарения. Засега огромните суми, които налива Аделсън в подкрепа на Гингрич, не дават резултат, тъй като бившият председател на Камарата на представителите е далеч зад основните си конкуренти на първичните избори. Но пък бизнесменът се придържа към традиция, датираща от античността – богаташите винаги са се опитвали да си купят политическо влияние.

Ако проследи добре историята, Шелдън Аделсън може да научи няколко ценни урока, посочва BBC. 

Един от тях е, че спонсорството може да доведе до значително увеличаване на приходите. 

Посочван от древните историци като „най-богатия от всички римляни“ Марк Лициний Крас Дивес трупа огромни богатства благодарение на далновидния ход да подкрепя финансово Юлий Цезар още от началото на военната кариера на последния и впоследствие при избирането му за консул. „Никога нямаше да чуем за Цезар, ако не е бил Крас“, убеден е Филип Фрийман, историк от колежа Лутър в Айова и автор на биографична книга за великия римски владетел. 

Роден в скромно, бедно семейство, Крас става приближен на диктатора Луций Корнелий Сула и покрай това приятелство получава множество имоти и скъпоценности, иззети от политическите противници на Сула. Основен това се справя изключително добре със събирането на данъците, за което получава солидни премии.

„Крас използва мъките и страданията на обществото като основен източник на своите богатства“, пише историкът Плутарх. 

През 61 година пр.н.е. Цезар получава важно военно назначение в Испания, но кредиторите му настояват той да не напуска Рим заради задълженията си. Тук се намесва Крас, като покрива дълговете, които се изчисляват на 23 милиона долара днешни пари. 

Две години по-късно Цезар вече е кандидат за консул. И отново получава мощна финансова подкрепа от своя покровител, която е пряко свързана с купуването на гласове. 

След постигнатата победа Цезар не се поколебава да прокара закон, които дава значителен дял от събраните пари на хората, събиращи данъците. Хората като Крас. 

„Това е равносилно на приемането на закон за орязване на данъците за казината, ако Нют Гингрич стана президент“, коментират експерти, сравнявайки настоящата ситуация със случилото се в античността.

Разбира се, нещата невинаги се развиват толкова добре за дарителите, както в случая с Крас. И затова донорите винаги трябва да се готови да се отдръпнат навреме. 

Сър Уилям де ла Пол е заможен вносител на вино, търговец на вълна и спекулант през 14 век. Той заема огромни суми на крал Едуард III, с които реално финансира охолния живот на Негово Величество и войните срещу Франция и Шотландия. 

„Несъмнено богатството на Пол му купува позиция във високите етажи на обществото. Синовете му получават титла графове на Съфолк, стават благородници. А баща им никога не е бил считан за такъв, дори напротив. Ето това е силата на парите“, споделя историкът Джонатан Съмпшън. 

„Вложенията“ на Пол в короната започват през 1327 година, когато той заема на краля 2 хиляди паунда (около 1.4 милиона днешни пари) за заплати на наемници за битките с шотландците. 

В периода 1336-1337 година Едуард III експлоатира бизнеса с вълна, за да плаща за 100-годишната война с Франция. Кралят дава на Пол правото да изнася продукцията си при преференциални условия, а в замяна получава солидни постъпления в държавната хазна – само за година става въпрос за 111 хиляди паунда (повече от 86 млн. в днешно време). 

Историята обаче не свършва особено добре за предприемача. Зависимостта от търговеца не понася на краля и той праща Пол в затвора за 2 години. После обаче се стига до пускане на свобода, защото короната отново се нуждае от парите на своя благодетел. 

В крайна сметка военните конфликти водят до невъзможност за връщане на взетите заеми и Пол и неговите партньори се оказват разорени. Помощта за краля е предварително загубена игра – ако даваш пари, най-вероятно няма да си ги получиш обратно, а ако не даваш – се озоваваш в затвора. 

Въобще паричното „заиграване“ с властта е доста рисковано. 

Когато през 1547 година Едуард VI се качва на трона едва 9-годишен, в кралския двор започва истинска битка за влияние. Двамата топ „играчи“ са чичовците на монарха – Едуард и Томас Сиймор. 

Първият успява да си издейства позиция като върховен защитник на кралство и херцог на Съмърсет, с което се превръща в най-властния човек в двора. Оставят Ви да бъдете беден крал, да нямате пари да си играете или да раздавате“. 

За Едуард това било добре дошло, защото покровителят му го държал изкъсо и не му позволял да разполага с лични пари. А кралят искал да плаща на музикантите, които го забавлявали, както и на слугите за добре свършената работа. 

Така монархът се сдобил с 188 паунда (70 хиляди днешна стойност) от Сиймор. Политическа игра, която имала доста драматичен край. 

Когато Съмърсет разбрал за постановката с „джобните пари“, той разпоредил арест на Сиймор и го обвинил в държавна измяна. Присъдата била обезглавяване. Днес умря един мъж с много ум и много малко разсъдък“.

Когато влизаш в голяма политическа игра, трябва да си готов да претърпиш тежки поражения, независимо колко крупни суми отделяш за своя фаворит. Такъв е следният случай от Съединените щати. 

Сред яростните противници на войната във Виетнам в края на 60-те и началото на 70-те години е Стюърт Мот, син на богаташка фамилия с преуспяващ автомобилен бизнес в Детройт. Определящ себе си като „авангарден филантроп“, Мот дарява 200 хиляди долара за президентската кампания на демократа Юджийн Маккарти (кандидатурата му е базирана основно на антивоенна платформа) през 1968 година. 4 години по-късно дава цели 400 хиляди за Джордж МакГовърн в борбата му с Ричард Никсън за Белия дом. 

Солидните суми, дарявани от Мот, стават катализатор за приемане на строги ограничения в размера на политическите дарения, които реално важат и до днес.

В същото време обаче и двамата фаворити на Мот търпят тежки поражения, особено що се отнася до МакГовърн, който печели президентския вот само в два щата – Масачузетс и Вашингтон. А автомобилният бос попада в прочутия „черен списък“ с врагове на Ричард Никсън...