Тютюнопушенето: наслада и ужасна смърт

В момента ЕС обмисля поредната серия ограничителни мерки срещу тютюнопушенето. Пушачите се чувстват дискриминирани. Малко неочакван аспект в тази дискусия внася публицистът Паул Яндл на страниците на вестник "Ди Велт", предаде DW.

Цигарата – от материя в духовност

Според днешните френски закони Жан-Пол Сартр си е направо случай за прокуратурата. Философът работи над ръкописа на своето произведение „Битие и нищо” в парижкото „Кафе дьо Флор”. Пуши цигара от цигара, дневно по три пакета от тежките „Бояр”, и директно влива това свое удоволствие в произведението си.

За Сартр тютюнът е идеалният символ за „присвоен обект”. Цигарата се превръща от материя в духовност – но кой ли днес ти признава този смекчаващ вината аргумент? Там където все още е оцеляла, бохемата скоро ще мръзне пред ресторантите за непушачи.

Приносът на не-пушенето към изкуството и културата трудно може да се измери, приносът на пушенето обаче е огромен.

От фламандската жанрова живопис от ХVІІ век до Film Noir, от френския символизъм до Анди Уорхол се простира територията на образите, обвеяни от цигарен дим. В алкалоидната мъглица винаги е възниквало велико изкуство.

Изкуство, което включително разказва и за благословията на тютюна.

Литературните миниатюри на Бодлер за жените, които подръпват от цигарите си с „мъжки цинизъм” и „ориенталско безразличие”, са в основата на естетиката на ХХ век.

Иконоподобните фотограии на Жан Кокто, Дилън Томас или Хъмфри Богарт с цигари в ръка могат да се разгледат в книгата на американския културолог Ричард Клайн, която е нещо като ода за „хубавия син дим”.

В книгата си "Cigarettes are Sublime" Клайн е събрал редица примери за духовните приноси на тютюнопушенето. Неговият полемичен тон срещу морализаторската антитютюнева кампания може би е продукт на собствените му опити да се откаже от цигарите, но това не означава, че той няма право.

Е ли не-пушенето страст? Защото пушенето със сигурност е. Сраст, която поражда дори възторзи, дори патос. През ХІХ век Теодор дьо Банвил създава образа на дендито, чийто живот е равнопоставен с изкуството и сублимира именно в цигарата.

Няколко века по-рано в Лондон поетът сър Уолтър Райли организира своите прочути Smocking Parties и заявява, че дори на смъртния си одър ще продължи да пуши. Едва когато през 1618 година главата му отхвърча на ешафода, заедно с нея отхвърча и лулата.

Пушенето е нещо възвишено!

За пушачите любима идентификационна фигура е негероичният герой на Итало Звево – Дзено Козини. Козини отново и отново се заканва, че пали последната си цигара – и всеки път се проваля. Едва накрая той осъзнава, че може би тъкмо тази борба е придавала съдържание на целия му живот, диктувала е неговото темпо.