Какво е да си майка в България?

Прави впечатление, че дебатът за размера на обезщетенията за раждане и отглеждане на дете до 2-годишна възраст се насочва към темата колко “лесно” е да си майка в България, вместо към необходимите реформи в системата, така че парите да се насочват по-ефективно.

А нужда от реформи има. Всички сме свидетели на това как майчинството, детските надбавки и социалните помощи може да се експлоатират като вид бизнес и източник на постоянни доходи. Това допълнително източва осигурителната система, която и без това отдавна е изпаднала във финансов колапс.

Основният аргумент, с който се иска увеличение на майчинството, е че то е под възприетата от държавата линия на бедност и не стига за отглеждането на деца. Донякъде той е състоятелен, защото обезщетението замества в известна степен изгубения доход на единия родител, който си остава вкъщи, за да се грижи за детето. Същевременно единственият мотив на правителството да държи този доход в размер на 240 лева е липсата на средства за увеличаването му.

Наскоро от Института за пазарна икономика (ИПИ) обаче изчислиха, че родителите всъщност внасят около четири пъти по-малко в осигурителната система, отколкото получават за отглеждането на две деца до 2-годишната им възраст. Увеличаването на майчинството само би увеличило дупката в бюджета на Националния осигурителен институт (НОИ), което означава допълнително натоварване за данъкоплатеца.

Исканията за повече пари (и привилегии) явно нямат икономическа обосновка. По-аргументирано обаче би било майките да поискат по-справедливо разпределение на ограничените средства за майчинство и нормална “социална инфраструктура” за отглеждане на децата, така че не само да имат стимул, но и физическа възможност по-бързо да се върнат на работа.

Държавата (в лицето на съвкупната общност от българските данъкоплатци) не е длъжна да отглежда години наред децата на някого, на когото не му се работи. Държавата (в лицето на институциите от законодателната и изпълнителната власт) обаче може да създаде по-благоприятни условия за младите родители, като изпълнява политики за подобряване на бизнес средата, откъдето ще дойде повишението на доходите им, и да стимулира по-бързото връщане на майките на пазара на труда без да ги кара да избират между децата и работата.

Същите тези институции е редно да поработят за намаляването (даже – елиминирането) на проблемите, с които родителите се сблъскват от люлката до навършването на пълнолетието на детето, че и след това.

Система на изкривена “щедрост”

Въпреки че размерът на майчинството е меко казано смешен, жалък и нелеп, системата в момента всъщност насърчава жените да си стоят вкъщи и да получават своеобразна заплата за това. Оттук изниква логичният въпрос – колко трябва да взимаш, щом не произвеждаш нищо?

За никого не е тайна, че всяка бъдеща майка може да се снабди с болничен лист и практически да не работи по времето на цялата си бременност без да има реален здравословен проблем или заплаха за нейното здраве или живота и здравето на детето й.

Не липсват лекари, които услужливо предлагат на жените да си “полежат вкъщи”, без нито здравословното им състояние, нито естеството на работата им да го изисква. Естествено, не е луд тоя, дето яде баницата, така че много жени са се възползвали, възползват се и ще се възползват от тази възможност, която отваря допълнителни дупки в осигурителната система.

Въпреки че размерът на обезщетението за отглеждане на дете през първата година от живота му вече се изчислява на базата на осигурителната сума от последните 18 месеца, пак има механизми, по които бъдещите майки да си осигурят повече пари. Много от тях започват да се осигуряват на нереални трудови договори и при висок осигурителен праг или се договарят с работодателите им за по-високи осигуровки, за да се увеличи базата за изчислението на обезщетението.

По време на самото майчинство, което е най-продължителното в сравнение с другите държави от Европейския съюз, работното място на майката се пази в продължение на три години, трупа се платен отпуск, както и трудов стаж.

Без да омаловажавам отговорността на родителите, но родителството само по себе си също е отговорност. Когато един човек вземе решение за създаването дете, той трябва да си дава ясна сметка дали разполага с достатъчно условия за това. Не говорим за задоволяване на материални прищявки, за които да се приложи народният израз “родил се е със златна лъжичка в устата”, а за правилен финансов разчет и елементарна оценка на психологическата готовност да бъдеш родител и да възпитаваш хора.

В тази връзка някои от правата на майките са си чиста проба излишни привилегии, защото пораждат преки загуби. Пример – отпускът по майчинство и редовният платен отпуск, които са несъвместими.

Тези загуби не са само финансови и за сметка на работодателите. Загубите са и за самите майки, които не само, че се разделят с голяма част от дохода си за голям период от време, но и след приключването на отпуска по майчинство много от тях не могат адекватно отново да се включат на пазара на труда и да си намерят по-добре платена работа.

Поправките в системата

Отглеждането на дете изисква ресурс, част от който трябва да бъде натрупан предварително, за да компенсира частичната загуба на доход през първите месеци от живота на детето.

Истината е, че в момента много млади хора в детеродна възраст нямат възможност да спестяват и щом опре до семейното планиране – или се оказват неподготвени, или просто отлагат доколкото могат създаването на дете. Някои даже се отказват.

По-правилно би било институциите, вместо да задълбочават проблемите в осигурителната система, да провеждат политики за подобряване на бизнес средата, насърчаването на малкия и среден бизнес и за създаване на нови работни места, с които ще доведат до реален ръст на доходите. Т. е. – политики за насърчаване на икономическия растеж и реална реформа на здравната и образователната системи, така че хората да се чувстват по-сигурни, че могат да дадат по-добър живот на децата си.

Това всъщност ще са и своеобразни демографски политики, тъй като вече се вижда, че изкривената система, каквато е в момента, е пред своя пълен крах.

“Бизнесът” с майчинските може да се пресече, като обезщетенията се обвържат напълно с размера на получаваните заплати и внесените осигуровки. Това в никакъв случай няма да ощети жените, които декларират целия си доход, а може да стимулира и останалите да “изсветлят” доходите си.

Донякъде подобна мярка би стимулирала жените да се квалифицират и развиват професионално, защото нископлатената нискоквалифицирана работа няма да им осигурява достатъчна сигурност, за да отглеждат дете.

Тук обаче идва спорният въпрос за какъв период от време да се изплаща обезщетението за отглеждане на дете. В държавите от Европейския съюз платеното майчинство е средно около 20 седмици (4-5 месеца), докато при нас достига до 2 години.

Нека не забравяме обаче, че в европейските държави (и не само) има осигурени специфични условия за работа на кърмачки, а в много случаи и гъвкаво работно време за майките. Понеже тези “екстри” у нас липсват и в повечето случаи са изключение и въпрос на лична договорка между майката и работодателя, може срокът да се обвърже със състоянието на майката и специфичните й нужди след раждането на детето.

Има жени, чиято бременност и раждане протичат абсолютно нормално и те нямат проблем да се върнат по-рано на работа. При други жени е обратното – поради някакви причини имат нужда от по-дълъг период на чисто физическо възстановяване след раждането на детето, което може да се вземе предвид при изчисляването на периода за високоплатено майчинство.

Защо обаче да се натоварва джоба на данъкоплатеца и да се плаща на жени, които просто не искат да работят? Ако няма обективна причина, която да пречи на майката да се върне на работа, не би трябвало да й се полага каквото и да било обезщетение или компенсации, било то за отглеждане на дете, или детски надбавки.

Много жени в България обаче искат да се върнат на работа, но изпадат в параграф 22 – няма кой да гледа децата им. Причината – недостатъчно места в детските ясли и градини. Държавата е тази, която трябва да се погрижи за т. нар. социална инфраструктура, така че майките да са спокойни, че не им се налага да избират между работата и отговорностите, свързани със семейството.

Детските градини са само една брънка от веригата. В много държави е предвидено акушерки или други квалифицирани медицински лица да помагат в първите дни/седмици от раждането на детето и буквално да обучават майките как да действат, така че да се възстановят по-бързо, а и да се грижат за децата си правилно. Има и специални субсидирани програми за наемането на детегледачки на преференциална цена, както и различни възможности за семейно подпомагане (парично или на ваучерен принцип), така че средствата да се изразходват максимално ефективно и в полза на децата.

Въвеждането на гъвкаво работно време за майки с малки деца също е опция, стига професията на жената да го позволява. Със съвременните технологии при много професии не е необходимо служителите да са 8 часа дневно пет дни в седмицата на работното си място. Логиката на някои работодатели, че така плащат на някого, за да си стои вкъщи, не е състоятелна, защото си има начини да се измерват резултатите от работата и ефективността на всеки един служител и работник. Изобщо не е задължително и не е правило работата от вкъщи (или друго място, различно от работното) да пречи на ефективността.

Не на последно място, държавата трябва да засили контрола, както върху майките, така и върху работодателите, за да се пресекат опитите за злоупотреби и от двете страни. От една страна, да не се източва осигурителната система, а от друга – да не се позволява дискриминация при наемането/уволняването на бременни жени.

Въвеждането на семейно подоходно облагане и данъчни облекчения за семействата с деца донякъде също може да действа като стимул за раждаемостта и да ограничи тежестта върху осигурителната система, която се поражда от сегашната система за изплащане на майчинските.

В този случай може да се определи един необлагаем доход на едно семейство или домакинство, ако партньорите са във фактическо съжителство, който да се определя на базата на разходите на същото това семейство за издръжка, като се включат и лихвите, които се плащат по ипотечните кредити. Подобна е практиката в САЩ, например, както и в много европейски държави.

Насърчаването на предприемачеството и подобряването на условията за правене на бизнес също може да се превърне в политика за насърчаване на раждаемостта. Колкото повече домакинства (жени) се издържат от собствен бизнес, толкова по-мотивирани ще са те да работят и да “произвеждат”, като освен това сами ще съобразяват работното си време.

Родителството изобщо не е лесно и е погрешно да се възприема и тълкува като професия. Системата за подпомагане на родителите, в частност – майките, постоянно е в дефицит, защото има достатъчно предпоставки за злоупотреби с нея. Колкото повече се намалят злоупотребите, толкова повече ще расте справедливостта при разпределението на ограничения ресурс. Възползването от този ресурс до безкрайност води само до едно – срив на системата и задълбочаване на несправедливостите в нея.