Осъзнават ли протестиращите какво искат?

Протестът е хубаво нещо – както обаче често се случва, много хубаво не е на хубаво. България има нужда от промяна, това е ясно. Политическата класа със сигурност осъзнава това, но удобно си затваря очите за проблема и насочва енергията си в оплюване на опонента, а не в градивна посока.

Виждахме това от ГЕРБ – близо четири години; виждаме това от повечето партии в опозиция, особено от онези с твърд електорат, гарантиращ парламентарно представителство независимо от издигнатите предложения и поставените политически цели.

Разбираемо е това, че напрежението изби и протестите придобиха масов характер. Настроенията са революционни, протестиращите са на гребена на вълната и поставят искане след искане. Към всички – президент, правителство, парламент, държавни агенции. Само към църквата още няма искания, но и такива не биха били изненада с оглед огромното количество активи, които тя притежава.

Постепенно протестът изгуби своя фокус. От борба срещу монополите той се превърна в борба срещу политическата система, с което протестиращите сами се вкараха в капан. Правителството подаде оставка и след това стана ясно, че няма кой да изпълни исканията на народа (колкото и условно да е това обобщение).

Не мисля, че е нужно да се коментират предложения като „въвеждане на данък простотия“, тъчскрийн на всеки ученически чин или указ на президента за премахване на ДДС върху цената на тока. Обаче има толкова много глупости, изговорени през последните дни, че все по-ясно изкристализира идеята да се организират протести срещу протестиращите.

Абсурдните искания

Правителство на президента, но и неразпускане на Народното събрание

По Конституция това е невъзможно. А основният закон не се променя толкова лесно – макар по БНТ организаторка на протестите категочично да заяви, че парламентът има предостатъчно време в рамките на два дни да промени Конституцията.

Премахване на клаузата „гарантирана печалба на монополите“

Едва ли може да се предложи по-добър начин за регулиране на монополите (независимо от какъв тип), освен залагане на норма на печалба и фиксиране на продажната цена. Причината – без фиксирана печалба монополът ще може да преследва неограничена такава – каквато е целта на всяка една компания, а без контрол върху цената потребителите могат да бъдат притиснати до стената.

Проблемът с монополите е контролът върху техните разходи, за да се види как и къде изтичат приходите им. Винаги е възможно освен това да се договарят по-ниски нива на гарантираната печалба.

Антидотът срещу монопол е либерализация. А протестиращите сякаш не натискат в тази посока.

Национализация

Протестиращите не вярват в държавата, но вярват, че одържавяването ще реши проблемите. Този с монополите със сигурност няма да успее – справка „Топлофикация София“ и аферите на Вальо Топлото. Решението е контрол.

Пряк избор на магистрати и членове на ВСС и гражданска квота

В съдебната система има ред други проблеми. Самият ВСС трябва да бъде съставен само и единствено от юристи с богат опит и безупречна репутация. Гражданите нямат място в такава институция, но пък може да се помисли за промяна на квотите, с които се излъчват членовете на органа.

Чу се дори идеята за свободен избор на ВСС от гражданите. А някой помисли ли как ще се правят изборните кампании и откъде ще идва тяхното финансиране?

Политическите партии да нямат държавна субсидия

По-добра от политическата система до момента няма измислена и това не е случайно. Замисълът на партиите е те да бъдат организирано представителство на хора, споделящи общи ценности и нагласи. Дори сегашните протестиращи ще трябва да се организират в нещо като партия, за да могат да защитят исканията си.

Тук се връща отново въпросът за финансирането – не отваряме ли вратата за корпоративна намеса и неограничено влияние?

Прекратяване на делата срещу длъжници на ВиК, Топлофикация, ЕРП

Въпросът тук е защо трябва да се опрощава дълг на някой, който е консумирал услуга. Ами на коректните платци ще им се възстановят ли платените суми? Или отново тарикатите ще излязат печеливши?

Трябва да има преразглеждане на механизмите на ценообразуване и формиране на сметките. За всички. Това е изводът от проблемите с високите сметки.

Има и още изключително спорни въпроси, свързани с така наречения граждански контрол. Защото парламентарната демокрация е именно граждански контрол – чрез избора на НАРОДНИ представители, които да защитават интереса на избирателите си.

От средите на протестиращите се чуват изключителни абсурди като право на законодателна инициатива на гражданите. Това би затлачило политическия протест допълнително – именно защото ще липсва отчетност и защото законопроектите трябва да се внасят от депутати – същите тези, които са избрани с гласовете на хората.

Изобщо исканията показват, че сме много далеч от истината. За съжаление.

Истинската борба трябва да е насочена към хората. Към тяхната активна позиция, към техния натиск върху парламента и партиите. Истинската борба трябва да е за реформа в образованието, за влизане на нови лица в парламента, а не за отрицание на всичко.

Идват избори – протестиращите не припознават никого като свой защитник и затова трябва да се организират и да се явят на изборите със своята платформа. Тогава ще се види кой колко подкрепа има.

Каквото и да си говорим, протестите са добра заявка за формирането на така бленуваното и с години очаквано гражданско общество.

Защо ли обаче си мисля, че когато дойде време да се запретнат ръкави и да се работи, това гражданско общество ще се върне към безличния си и непретенциозен начин на живот, а протестите отново ще са у дома, пред телевизора, с ракията и салатата и редовната доза „ех, ако аз се заема, веднага ще оправя нещата. Ама не ми се занимава“.

Е, не е ли време за протест срещу протестиращите?