Макар и да звучи парадоксално на фона на непрекъснатите провокации, но севернокорейското ръководство почти сигурно не иска война, твърди сп. „Тайм”. Лидерите в Пхенян едва ли се притесняват от огромните човешки жертви, които страната може да даде – все пак защитата на управляващата династия Ким с цената на живота е идеология на диктаторския режим вече повече от половин век.
Това, което по-скоро тревожи властимащите, е, че широкомащабен конфликт твърде вероятно ще доведе да крах на Северна Корея и насилствен край на династията. „Ким Чен Ун не иска да започне война, защото това е равносилно на самоубийство от негова гледна точка”, счита професорът от Университета „Йонсей” в Сеул Джон Делъри.
Както и баща си Ким Чен Ир, наследникът е фокусиран върху оцеляването. На пръв поглед режимът в Северна Корея изглежда дори налудничав, но в реалността това е управление, чиято главна цел е да задържи статуквото. И трябва да се подчертае, че това задържане на властта от 50 години насам е постигнато с въздържане от влизането в какъвто и да е било военен конфликт, в който съществува дори и минимален шанс за неуспех.
Според „Тайм” това няма да се промени и сега, като Северна Корея ще се спре преди крачката до война с южния си съсед и Съединените щати.
Веднага възниква естественият въпрос „Защо сега Северна Корея тръгва по пътя на провокациите, заплахите за ядрени удари, оттеглянето от споразумението за спиране на Корейската война от 1953 година, спирането на комуникацията с Южна Корея, възобновяването на работата на ядрения реактор в Йонбьон?”.
Възможно обяснение е, че Северна Корея се чувства по-изолирана и уязвима от обикновено въпреки демонстрацията на сила чрез изпитания на балистични ракети и извършване на ядрени опити. Пхенян трябва да се ориентира в една нова обстановка на сменени управления в Китай и Южна Корея.
Повод за тревога на севернокорейската власт са индикациите, че дори Китай, който е единственият реален съюзник на Пхенян, е склонен да свали безрезервната си подкрепа. По всичко личи, че Пекин подкрепя серията от нови санкции срещу Северна Корея заради ядрения опит, извършен на 12 февруари.
А това със сигурност е тревожен сигнал за Ким Чен Ун и обкръжението му, защото именно китайското противопоставяне на американските интереси на Корейския полуостров позволяваше на Северна Корея да избягва санкции и дори да получава помощи в замяна на отстъпки от войнствените намерения.
Естествено, Китай в никакъв случай не е близо до пълно отказване от Северна Корея. Но пък вече не е крайно ревностен защитник на режима в Пхенян.
Експертът по въпросите, свързани със Северна Корея, Андрей Ланков е убеден, че настоящото поведение на режима е чисто и просто реакция на промяната в политическия климат в региона. „Пхенян просто „опипва” почвата и се надява да изкопчи възможно най-голяма изгода”, изтъква Ланков.
Той посочва, че този трик е прилаган години наред и севернокорейците се надяват, че ще проработи пак. Схемата им е почти една и съща всеки път.
Първо се изфабрикува криза. Северна Корея дава ход на провокациите. И рано или късно международната общност и големите сили започват да се чувстват под напрежение.
В определен момент, когато ескалацията достига връхната си точка, Пхенян предлага преговори. Условията са пределно ясни – пари и храни срещу спиране на провокациите.
С времето обаче този подход загуби рентабилност за Северна Корея. Международната общност си научи урока и сега парите и отстъпките не „потичат” толкова лесно и скоропостижно към Пхенян.
Затова севернокорейците решиха, че просто трябва да са по-ефектни и да припомнят, че всъщност заплахите спокойно могат да се превърнат в реалност. Въпросът в това надиграване е докъде може да стигне блъфът? Може ли залогът да се окаже прекалено голям за международната общност и пак да се стигне до компромис в полза на Северна Корея? Или този път залогът ще е извън възможностите на Северна Корея?