Защо бягаме от политиката

Някога в древна Атина имало роби със специална длъжност. Въоръжени с конопени въжета и потопени в червена боя, те гонели по улиците свободните граждани, които не искали да вземат участие в политическата дейност на Агората. Оцапаните с червена боя били публично заклеймявани за отказа им да участват в обществения живот.

Започваме с този забавен исторически факт поради две причини. Първата е да ви напомним, че политиката е тежка работа, и то не само за гърците. За да работи, от хората се иска да полагат усилие. Втората обаче е по-важна. Без гражданско участие тя се разпада и бива овладяна от малки групички (олигарси). Ето защо атиняните са се подложили на унижението да бъдат вкарвани в правия политически път от техните собствени роби. В България този процес на разпад тече перманентно. Сриващото се доверие в политиката е резултатът от все по-ниското участие на гражданите в нея, което прави политиците безотговорни и безконтролни, а публичните институции -  неефективни. В същото време дефектите в публичните политики и партийния живот отблъскват гражданите все повече, вкарвайки демократичния живот в порочен кръг, здраво устремен надолу.

В последните месеци този процес на отблъскване от политиката стигна кресчендо. Протестиращите срещу кабинета на БСП, ДПС и "Атака" не искат да имат нищо общо с нея. Загряващите политически актьори упорито отказват да се идентифицират като политици. Дори управляващите опитват да се прикриват под мантията на експерти.

Политологът Иван Кръстев обобщава: "Парадоксът е, че недоверието към политиците е това, което дава власт на гражданите, позволява им да почувстват своята сила, но когато недоверието към политическата класа се превърне в недоверие към всеки, който иска да се занимава с политика, това е израз на тоталното безсилие на гражданите. Тези, които са готови да повярват на всеки новопоявил се месия, като правило ще бъдат излъгани, но има нещо по-страшно да бъдеш излъган и това е неспособността да повярваш."

В тази ситуация оптимизмът е труден. И все пак активното гражданско участие през последните месеци - както в протестите, така и в дебата, който те пораждат, дава знак, че на немалка част от обществото случващото се не й е безразлично. И тук не става дума само за хората, които искат оставка, а и за тези, които са срещу протестиращите. Колкото и да не желаят да признаят, всички те са въвлечени в бурен политически живот – опитват се да формулират тези и цели, около които да се обединят повече хора. Или както казва политологът Деян Кюранов, "когато излезеш на улицата на протест, мигновено се позиционираш на политическата карта".

Всъщност може да се каже, че наблюдаваме голямото завръщане на политиката у нас. Само отвращението към партиите, които погрешно се приравняват на политиката, спира по-масовото признание на този факт.

Втората тенденция е завоят в представата за политическа кариера. Бъдещите играчи са обвинявани в лицемерие, че отказват да признаят политическите си амбиции. Но опитът им първо да формулират послания с обществено участие, а след това да представят позициите си на съда на общественото мнение е правилният път. В България имаше твърде много назначени политици, докато сега имаме шанса да отсеем и посочим хората с обществена тежест – както в съществуващите партии (извинете, но Мая Манолова и Георги Кадиев са много по-популярни от цялото изпълнително бюро на БСП), така и от евентуалните техни алтернативи. И трета тенденция е в развенчаването на мита, че българинът е по-скоро кибик в политиката. От години е ясен парадоксът, че хората се "интересуват" от случващото се, но с изключение на изборите не участват. Всъщност, напротив. Българите са много активни и на всички избори избирателната активност е много висока – ниските проценти участие са заблуда, която се дължи на изкуствено завишения брой избиратели. Просто досега не им се е удавала възможност да участват активно.

Кога "партия" стана мръсна дума

Ако се направи проучване за първата асоциация на думата партия, тя най-вероятно би била корупция. Българските партии отдавна са изгубили образа си на представители, които защитават общи интереси и предават идеи от управляваните към управляващите. Деян Кюранов обяснява процеса така: "В идеалния демократичен модел всеки гражданин сам поема разходите във време, образование, здраве и пари, за да се информира какви политически идеи има на пазара, и гласува за онази, която най му харесва. Реалният модел е, че на преобладаващата част от гражданите изобщо не им пука. Така разходите за това информиране на гражданите трябва да ги поемат партиите. Те нямат пари, трябва да ги намерят отнякъде, а това значи корупция. Взимат ги от тези, които ги имат, и трябва да си платят - или политически със законодателство, което облагодетелства този, който е дал парите, или когато вземат властта, крадат, за да си върнат дълговете. Обикновено правят и едното, и другото." Това не е само български феномен, разликата е в мащаба на приличните граници, в които това се случва - прагът на обществена чувствителност у нас е доста по-висок, отколкото в по-установените демокрации.

Стига се до някакъв вид отвращение от политиката по навик. "Ние боравим с една обща презумпция за безсмислие на политиката, която идва от разбирането ни, че цялата политика е безпомощна инсталация на криминално-олигархичния модел на посткомунизма в най-добрия случай. В най-лошия е просто слуга на този модел и просто преразпределя и го легитимира", обобщава политологът Владимир Шопов. Като се прибави и страхът от силата на системата, от способността й "да мачка", често с помощта на публичната и медийнаа среда, и гражданите, и тези, които искат да се занимават с политика, започват да бягат от нея като дявол от тамян.

Големите партии освен това са напълно затворени и гражданите не могат да влияят на дневния ред и поведението им. Депутатските приемни са мираж, а избирателните райони се посещават максимум преди избори. Според юриста и активен протестиращ Христо Христев кризата в политическата система има и институционално-структурни предпоставки. Като например избирателната система, която остава затворена за висока степен на влияние от гражданите и обслужва политическите елити. Също и финансирането на политическите партии, които продължават до голяма степен да зависят от финансови потоци, които може би не съществуват официално. Ключов фактор за Христев е и медийният сектор, особено начинът на отразяване на политическия процес. "Липсата на ефективно публично регулиране, на решаване на основни проблеми на обществото няма как да доведе до нещо друго освен до дистанция на гражданите, които са запазили някакво принципно разбиране за обществения живот и демокрацията, от класическите политически партии", коментира юристът.

Политологът Даниел Смилов обяснява недоверието в партиите с още един фактор: "Повечето от сега съществуващите партии сами изоставиха политическото и започнаха да мимикрират като "граждански" движения и НПО-та. Една партия се бори с корупцията, друга се бори за националната идентичност, трета - за европейски ценности. Въпросът не е в тези ориентации, а в това, че освен тях в партиите няма почти никаква друга политика". Затова и лявото, и дясното в България са просто етикети, зад които стои много малко съдържание.

Краят на големите надежди

Отказът на голяма част от гражданите да се идентифицират с някоя от старите или от сега прохождащите политически партии е резултат и от разочарованието от миналото. Когато няколко пъти си влагал очаквания в хора, които са обещавали чудеса и след това не само не са ги изпълнили, но и са се провалили с трясък, е трудно да повярваш отново.

Даниел Смилов припомня, че само около 15% от хората вярват, че страната се управлява в интерес на всички (данните са от 2009 г., но едва ли сега има подобрение). "Хората не са убедени, че чрез властта могат да подобрят положението си, но поне не искат тази власт да го влошава. Затова енергията отива в това да се ограничава "политическото", за да не може то да направи допълнителни бели", коментира политологът.

"Една от главните причини протестиращите да не се припознават в нито една съществуваща политическа сила е фактът, че към момента в България няма политик, участник в управлението на страната, който да не е с омърсено име или имидж", смята блогърът и анализатор Руслан Трад, който участва в протестите. Той забелязва още нещо - че преходът у нас не успя да роди обединителна фигура на новото време, подобно на такива в други източноевропейски страни, като Валенса и Хавел например. Така младите поколения нямат модел за подражание, липсва авторитетът на личността, около която да се организира промяна. А не можем вечно да се обединяваме около Левски.

Не помага и начинът, по който политиците, взели властта, започват да я упражняват. Пресен пример са назначенията на кабинета "Орешарски", които изглеждат като лоша екранизация на научна фантастика. "Драмата не е просто задкулисието. А че няма ясни критерии, по които се назначават хора на ръководни длъжности", обяснява един от мотивите си да е всеки ден на площада Емил Джасим, който работи в сферата на образованието.

Бумерангът на конфронтацията

Две устойчиви стратегии на партиите, които управляват във втората половина на прехода, също помагат доверието в тях да намалява бързо и с много. Първата е яростният опит на статуквото да смазва всяка зараждаща се политическа алтернатива. Това заедно с опитите на почти всяка власт да се занимава със съмнително политическо инженерство в българския преход винаги работи не за, а срещу хората, които се упражняват в него.

В началото на 2001 г. изглеждаше, че управлението на ОДС няма алтернатива и Иван Костов лесно може да спечели втори мандат. Тогава в политиката влезе Симеон Сакскобургготски, чиято първа идея беше да се кандидатира за президент. Сините обаче решиха, че не искат да изпускат президентството, и направиха невъзможно участието му в изборите за държавен глава чрез решение на Конституционния съд. Този опит за политическо инженерство практически вкара Сакскобургготски в парламентарните избори, а после и във властта. По време на самата кампания "стратезите" на СДС направиха друг странен опит да повлияят на резултатите - бяха регистрирани няколко партии, чиято абревиатура също беше НДСВ. Общо те взеха малко над три процента от гласовете на парламентарните избори и така практически лишиха партията на Симеон Сакскобургготски от мнозинство в парламента. Ако ментетата на НДСВ не бяха включени в играта, той щеше да има възможност да управлява сам. Ходът с регистрацията им всъщност вкара ДПС във властта за следващите осем години.

Най-пресните примери за политическо инженерство, което смазва политическата алтернатива, бяха в последните месеци от управлението на ГЕРБ. Цялата пропагандна машина на Делян Пеевски и Цветан Василев (тогава още про-ГЕРБ ориентирани) беше впрегната да громи потенциалната конкуренция в няколко посоки. По вестници, телевизии, сайтове и дори с масирана кампания във Facebook се стреляше с едни и същи аргументи срещу Меглена Кунева и "България на гражданите". "Синята коалиция" беше развалена с дейната помощ на нелепите стратези от ГЕРБ. Мозъчният тръст на партията в лицето на Цветан Цветанов и Искра Фидосова беше подозиран и че стои зад провала да се направи нова дясна коалиция преди изборите. Това политическо инженерство остави ГЕРБ в пълна изолация в новия парламент и практически ги лиши от властта.

Смазването на всеки опит за политическа алтернатива обаче има и други последствия. От една страна, подобни опити на статуквото да се защити отблъскват все повече хора от партиите, защото с всяко поредно разочарование преодоляването на скептицизма към партиите става все по-труден. От друга, повечето опити да се създадат нови партии са автентичен израз на някаква гражданска енергия. И ако тя бъде запушена на едно място, ще избие на друго. Ако Сакскобургготски бъде спрян да се кандидатира за президент, той ще стане премиер. Ако десните не влязат в парламента, непредставените им избиратели ще излязат на улицата и ще сътворят невиждана досега гражданска буря.

Другата устойчива стратегия на партиите, която помага за намаляване на доверието в тях, е изключително силната конфронтация помежду им. Отстрани българската политика изглежда като свиреп кеч – може да не си сигурен, че на ринга наистина си чупят ръцете, но дори и да е бутафорно, пак е отвратително. Това, съчетано с яростния реваншизъм на спечелилите властта към предшествениците им, прави всяка партия да изглежда като клуб на отвратителните. Как да искаш да се занимаваш тогава с политика?

Ефектите от това, че политиката спира да има значение, са много, но най-опасният от тях е тоталната дискредитация на институциите. Всеки трима от всеки четирима българи смятат, че  цялото общество се нуждае от постепенна, но всеобхватна реформа (данните са от сборника  "Европейските ценности в днешното българско общество", публикуван през 2009 г.). Дотук добре. Проблемът е, че сред хората преобладава неодобрение на самата демокрацията. Именно затова сред повечето хора има изявено предпочитание на експертно управление пред партийно представителната демокрация. Всеки втори в една или друга степен подкрепя авторитарен тип политика, освободена от излишните "церемонии" на парламентаризма.

Последното явно доста погрешно беше разчетено от БСП – не само с опита им за програмно-експертно правителство, но и с назначаването на Делян Пеевски като краен изразител на разбирането на управляващите за силна ръка. Подобно пренатягане на пружината на общественото търпение води не само до нисък рейтинг на парламента, но до отказ от приемане на иначе напълно легитимни от процедурна гледна точка решения. "Застрашен е не просто кръг от партии или политическият елит у нас като цяло. На риск е изложен основният механизъм за саморегулация на всяко модерно общество, а далеч не всички демократични общества винаги успяват да избягат от големи социални катаклизми", пише социологът Георги Димитров.

И все пак какво правим

Политическата криза в момента дава шанс връзката между гражданите и политиците да започне да се гради наново. Ако не тази, следващата година със сигурност ще сме изправени пред избори. И донякъде от нас зависи дали ще избираме отново между лицата на статуквото, или ще поискаме качествена промяна. А за да може в политиката да се включат свежи хора с идеи, да се наричаш политик трябва да спре да бъде отровно.

Според Даниел Смилов доверието в партиите може да се увеличи най-вече през добри примери за управленски решения, които са постигнали трайни позитивни резултати за обществото като цяло - например по-добро здравеопазване и образование, повече заетост и по-високи доходи. Освен това според него партиите трябва да се адаптират към общуването в социалните мрежи - да се опитват да координират енергията, която се генерира там, да рационализират дебатите, да носят добавена стойност чрез своята експертиза.

Протестите могат и да вдъхнат увереност на нови хора да се включат в политиката. Българската политическа сцена със сигурност има нужда от актьори с визия за по-добро бъдеще. "За създаването на нещо по-автентично са нужни най-вече две неща: идеи и общност, която наистина да споделя тях, но и да вижда себе си в лицата на партийните лидери", смята Владимир Шопов. За Руслан Трад ключовото е желаещите да се занимават с политика да запазят името си, да бъдат наистина искрени, да са по-скоро реалисти с краткосрочни цели, отколкото с гръмки обещания. А Христо Христев припомня: "Политиката е екипна игра, тя не е кастинг за звезди, нито низ от солови изпълнения на отделни лица."

Постоянството на протестиращите от последните месеци доказа, че на политическия терен има още един играч, с който останалите трябва да се съобразяват. "Какво е вероятността да преминете на червен светофар в три през нощта, когато няма коли и полицаи наоколо? Вероятно голяма. Каква е вероятността да го направите, ако знаете, че има полицай или камера и веднага ще бъдете глобен за това? Със сигурност много по-малка", дава пример блогърът и активен протестиращ Иво Божков. Според него обществената енергия на гражданското общество трябва да се канализира, "за да виси като меч над главата на всяко правителство и всеки политик". А това е най-силната и работеща гаранция за предотвратяване на злоупотреби от страна на политическата класа, смята Божков.

Кипящата сега обществена енергия е полезно поле за обсъждане на нови идеи за промяна на политическия модел на страната. Те едва ли ще дойдат от партиите, тъй като тях статуквото ги урежда напълно. Само си спомнете изказването на Сергей Станишев от тази седмица, че е дошъл да се бори с него - назначавайки преди това Делян Пеевски за шеф на на ДАНС. Очевидно е, че промяната трябва да дойде отвън, от експертите, които не намират място в рамките на политиката, от активните граждани, които не вярват, че България е обречена да повтаря едни и същи грешки. И колкото по-голяма мобилизация има, колкото повече политиците усетят жегата под краката си, толкова е по-голяма вероятността статуквото да се пръсне на дребни парченца.