Възможността за префернциален вот роди чудовища, но може да доведе и до добри практики

Тези дни във форумите отново пламна дискусия за това, дали един кандидат за народен представител постъпва етично като призовава да се гласува преференциално. Тази дискусия датира от много време насам и разбира се е свързана с възникващата вътрешна конкуренция в пропорционалните партийни листи с въвеждането на възможността да предпочетеш „своя кандидат".

Тук аз бих се изказал по-радикално и от самото начало заявявам, че съм привърженик на варианта, при който гласоподавателите подреждат цялата листа. Идеята съвсем не е моя, а е на един от най-изкушените специалисти в сферата на избирателните системи - моят преподавател от СУ „Св. Климент Охридски" - Димитър Димитров. Преди малко повече от десет години, в рамките на курса по „Избирателни системи" той ни представи идеята си за разделяне на страната на многомандатни избирателни райони с практически равен брой гласоподаватели, като от всеки избирателен район се избират по десетима депутати. При запазване на броя на депутатите на 240 души, страната би трябвало да се раздели на 24 многомандатни района с по десет мандата във всеки.

Свежото в идеята беше избирателите да номерират от едно до десет имената в бюлетината със съответната пропорционална партийна листа и накрая кандидатите за депутати да бъдат класирани в съответствие с това. Несъмнено, това би забавило малко преброяването на гласовете и обявяването на изборните резултати, но щеше да даде на избирателите пълно удовлетворение в рамките на конституционно утвърдената пропорционална избирателна система.

Тогава си дадох труда да си поиграя с избирателната статистика и стана ясно, че идеята е напълно осъществима с пренебрежимо малки разлики в броя на гласоподавателите за отделните избирателни райони. Така че, всеки избирателен район можеше да излъчи своите десетима депутати при еднаква „цена" в подадени гласове за депутат, нещо което поне при прилагането на системата д'Онт (заменена в днешно време със системата „Хеър - Нимайер") не беше налице.

„Естествено", идеята на Димитър Димитров не беше възприета, но така или иначе, днес имаме възможността да „изстреляме" поне един от кандидатите на първо място, независимо къде са го наместили партийните началници в листата. Тази възможност се превърна в реалност, след като на изборите за депутати в Европейския парламент, Светослав Малинов изпревари Меглена Кунева в листата на Реформаторския блок, а известният „Любимец 15" отне мандата на Достена Лаверн в червената листа.

За партиите и коалициите, които очакват да спечелят не повече от 30 мандата, тази възможност започна да се превръща в драма и отвори мегдан за остри и в крайна сметка - непродуктивни дискусии и разправии. Както е известно, поне що се отнася до политиката - „в спора се ражда хубавата караница", а не точно истината.

Моралният проблем не е в това, че някой се домогва до преференциалните предпочитания на избирателите, а в начина по който това се прави. И тъй като никой още не е измислил етичен кодекс за вътрешнопартийните и вътрешно коалиционни преференциални надбягвания, ще се опитам да илюстрирам тезата си с два примера от реалния живот.

Грозното лице на вътрешнопартийната конспирация или как Достена Лаверн разбра, че София не е Флоренция
Първият случай е вече споменатото елиминиране на Достена Лаверн от мястото й в Европейския парламент. То беше извършено по начин, който включваше в себе си мощен елемент на конспирация и на злонамерен заговор. Един известен пи-ар дори се похвали, че е съдействал организационно, логистично и със свежи идеи за това как да бъде провалена Достена Лаверн, тъй като срещу нея е била проведена яростна вътрешно-социалистическа негативна кампания.

Късметлията, останал завинаги в историята като „Любимец 15" беше лансиран не заради достойнствата, които има, а защото формулата „15 - 15" беше лесна за запомняне сред някои специфични части на избирателите на „Коалиция за България". Твърди се, че тук-таме бил в сила и частният случай, гласуването „15 - 15" да бъде начин за отчитане на купени гласове, но това може и да е вътрешно коалиционен фолклор на лявата коалиция.

Не е никакъв фолклор обаче изявлението, че акцията „15 - 15" е била организирана с решаващото участие на младежкото обединение в БСП и че тя е била насочена персонално срещу Достена Лаверн, защото последната била „социоложка", следователно лош човек по днешните стандарти. Освен това, пак според същото заявление, така била пресечена възможността в Европейския парламент да попадне човек на Христо Ковачки ...

Последното твърдение, което беше достатъчно тиражирано от медиите, за да трябва да привеждаме линкове и цитати за него, разбира се е формена клевета и показва нивото на мислене на артикулиралите го. По един начин, типичен за 50-те години на миналия век, Достена Лаверн беше „наказана" за това, че е дъщеря на майка си - Мария Пиргова, която наистина е участник в политическия проект „ЛИДЕР". Но да прикачаш на някого дейността на родителите му е меко казано - крайно неприемливо.

Твърде много хора добре знаят начина, по който беше кандидатирана Достена Лаверн - това беше направено от група леви интелектуалци, между които познавам солидни изследователи и преподаватели. Причината за номинацията на Достена Лаверн беше нейната огромна книга „Експертите на прехода", която изследва ролята на така наречените "think tanks" (в миналото наричани „мозъчни тръстове") в оформянето на различните публични политики по време на българския преход.

Книгата не се хареса никак на десните интелектуалци, които изригнаха фонтан от критики срещу Достена Лаверн, но това би трябвало да е дваж по-приятно за левите. Вместо това, станахме свидетели на нещо безпрецедентно - първата лява интелектуалка, излязла публично с критика на ролята на, ако искате - десните, ако искате - либералните мозъчни тръстове, при това използвала научен апарат и защитила труда си като дисертация, беше елиминирана по най-безпардонен начин от по мое лично мнение полагащият й се мандат в Европейския парламент.

Дължа да поясня, че не съм бил в инициативния комитет за издигането на Достена Лаверн в листата на „Коалиция за България" за евроизборите. Но Господ ми е свидетел, че за хората, които имат склонност да четат книги и да се информират за политическия живот, това беше единственото интересно нещо, което социалистите успяха да направят в навечерието на изборите за евродепутати. И наистина, какво по естествено от това социалистите да издигнат кандидатурата на нашумял ляв интелектуалец? Издателите на „Експертите на прехода" дори незабавно пуснаха допълнителен тираж на книгата, усещайки, че от „Позитано" 20 са „произвели новина". При това новина, която не е куха, а зад нея стои много интересна и съдържателна кандидатура.

Изборите доказаха, че София не е Флоренция и че ако италианците на времето избраха за евродепутат френския социолог Морис Дюверже, българските леви младежи отхвърлиха и омаскариха Достена Лаверн, защото ... била социоложка. За това, че се създава устойчив стереотип „социолог - мошеник", би трябвало да се замислят шефовете на така наречените социолгически агенции, но човек се пита, какъв е интелектуалният хоризонт на тези леви млади, които не знаят, че повечето от социолозите НЕ се занимават с предсказването на изборни резултати ?

Така или иначе, случаят Достена Лаверн е христоматиен пример за непочтено използване на възможността за преференция, с прилагане на конспиративни средства, с използуване на откровено неверни твърдения и да си го кажем с чисто Бай Ганьовски и Данко Хаирсъзовски средства. Човекът, който се самообяви за диригент на кампанията за проваляне на Достена Лаверн, не показа никакви морални съмнения или угризения на съвестта. Удовлетворението си от свършеното и убеждението си, че на социолозите не им е чист косъма той потвърди и в личен разговор с мен, така че не става дума за грешка или за медийни спекулации.

Въпросът отново е как да се води тази кампания. Най-простият отговор е - официално, честно и открито. Изтъквайки собствените си качества, лични политически приноси и идеи. Категорично без конфронтация с колегите ти от листата. Категорично без заговори, конспирации и системи „15 - 15". Възможно ли е това днес при нашите условия?

Вътрешната надпревара в листата на Реформаторския блок в 24-ти МИР, може да се превърне в хубав пример за честно състезание за преференциалния вот
Може би е възможно, ако съдим по анонса направен от Мартин Димитров, който беше класиран от Реформаторския блок на скромното трето място в листата в 24 многомандатен софийски избирателен район. Преди него са двама много тачени в ДСБ кандидати - Петър Москов и Гроздан Караджов.

Мартин Димитров обаче има повече от впечатляващо „портфолио" като депутат и това му дава пълното право да се състезава за преференциални гласове. И той го прави по един амбициозен, но крайно коректен начин.

Някой, който живо се интересува от политика (но на ниво лаф моабет във форумите) би попитал, „какво толкова е постигнал Мартин Димитров в парламента ?". Не съм рекламен агент на Мартин Димитров, но мисля, че точно той може да бъде даден за пример на много работлив, ефективен, ефикасен и в крайна сметка - продуктивен народен представител.

Мартин Димитров е вносител на десетки приети законодателни предложения в 40-то и 41-то Народно събрание. За разлика от „Атака", които ни заливат с брошури със списъци на неприетите им законопроекти, предложенията на Мартин Димитров станаха факт във възможно най-сложна политическа обстановка, когато парламентарната му група съвсем не е дирижирала Народното събрание.

Той има решаващ принос за въвеждането на ниския плосък данък от 10 на сто върху личните доходи на физическите лица. Действително, по ирония на съдбата, плоският данък беше въведен от правителството на Тройната коалиция, но това нямаше да стане ако не беше мащабната кампания в защита на плоския данък, в която Мартин Димитров изигра ключова роля.

Цялата дейност на Мартин Димитров като народен представител е изключително прагматична в добрия смисъл на думата. Тя е категорично ориентирана към реалното насърчаване на бизнеса и към създаването на работни места. При това, става дума за мерки, които помагат на стартиращите предприятия и на малкия бизнес.

Тук е мястото да си спомним, че точно Мартин Димитров изнесе значителна част от най-тежките дебати, които доведоха до въвеждането на задължителна публичност на договорите, които засягат надделяващ обществен интерес - например договорите за Белене и договорите с Газпром. Тук може да се напише отделна статия за Мартин Димитров като противник на АЕЦ „Белене" и на „Южен поток", позиция, която би трябвало да бъде адмирирана от избиратели - сини антикомунисти, но целта на настоящата статия е друга.

Преференциалният вот трябва да бъде знак за информиран избор, а не за участие в интриги
С горното показахме, че законодателят е имал съвсем рационално основание да въведе преференциалното гласуване. Презумпцията на законодателя е била не да се сеят интриги между участниците в пропорционалните листи, а да се даде възможност за честно състезание между участниците в силни листи като тази на Реформаторския блок в 24-ти МИР.

Тоест, законодателят е имал пред вид не „подхлъзването" на Достена Лаверн, а правото на избирателя да избира своя фаворит между силни кандидати като Петър Москов, Гроздан Караджов и Мартин Димитров. За Мартин Димитров стана дума. Петър Москов и Гроздан Караджов също имат какво да покажат в своите автобиографии.

Кардиналният въпрос е сега да ни се покаже една коректна предизборна борба вътре в листата на Реформаторския блок. Важен е не толкова крайният резултат, колкото възможността да се даде един положителен пример и да се въведе една добра практика в изборния процес. Така че, може би ще доживеем да видим пример за етична предизборна борба вътре в една коалиционна листа, която да укрепи идеята за преференциалното гласуване. Иначе ще си стоим на схеми от типа „15 - 15".

P. S. Авторът моли тази публикация да не се приема като призив да се гласува за Реформаторския блок. Много по-важен е въпросът дали е възможна етична борба за вота на преференциално гласуващите.

Теодор Дечев