Мъченията на ЦРУ нямаше да са възможни без Европа

Мъченията, извършени от ЦРУ, не биха били възможни без помощта на Великобритания и 20 други европейски страни, пише Натали Нугайред от в. „Гардиън“.

Докато светът очакваше доклада на Сената на САЩ за програмата за задържане и разпити на ЦРУ при администрацията на президента Джордж Буш-младши, малцина в Европа се вгледаха в себе си. Като че ли европейските страни нямаха нищо общо с това, което се случваше по време на лова на активисти на Ал Кайда през годините след атентатите от 11 септември 2001 г.
Всъщност много от европейските съюзници на САЩ бяха дълбоко замесени в програмата на ЦРУ. А те съумяха да останат много мълчаливи по тази тема. Възможно ли е това да се промени сега?

По време на управлението на президента Буш ЦРУ използваше мрежа от европейски летища и бази за свои тайни полети, с които заподозрени в тероризъм бяха прехвърляни за разпит в чужбина. Някои европейски страни помогнаха на ЦРУ да извършва отвличания. Други приеха на своя територия "черни обекти" на ЦРУ – на практики места за изтезания.

600-страничното редактирано резюме на 6000-страничния доклад, публикувано вчера от Комисията на Сената на САЩ по разузнаването, без съмнение ще бъде подложено на внимателен преглед, за да се види какво може да разкрие за участието на държавите от континента в тези злоупотреби.

През 2007 г. Дик Марти, специален докладчик за Съвета на Европа, заключи че "има достатъчно доказателства, за да се заяви", че в Полша и Румъния са съществували тайни американски затвори. Той добави, че "нелегалното депортиране на заподозрени от екипи по отвличанията на ЦРУ в Европа" се равнява на "масирано и систематично нарушаване на човешките права".

След атентатите от 11 септември 2001 г. ЦРУ се обърна към европейските съюзници на САЩ, започвайки програмата си за задържане и незаконно предаване на затворници. Целта беше задържаните да бъдат поставени извън обсега на закона. Активното участие на десетки чужди правителства направи възможно както незаконните полети за предаването на затворниците, така и разпитите. Колко ли хора в Европа сега ще бъдат принудени да разкрият пълната степен на участието си в тези операции? До ден днешен пълният обхват на европейското съучастие остава неизвестен. Това се дължи на секретността, поддържана от години от САЩ и партньорите им. Вашингтон никога не потвърди местонахождението на тайни затвори на ЦРУ, нито назова правителствата, които са сътрудничили, както впрочем постъпва и току-що публикуваният материал. Десетилетие по-късно все още не е даден пълен отчет пред обществото.

Някои факти обаче бяха установени благодарение на работата на неправителствени организации, на медиите, на Европейския парламент и на Съвета на Европа. Стряскащо е, че всички, които се опитаха да хвърлят светлина по темата, заявиха че правителствата активно са пречели на усилията им, например класифицирайки въпроса като "държавна тайна".

Европейските страни не успяха да проведат ефективни разследвания на агенциите и служителите, които са улеснили работата на ЦРУ. Само Швеция е платила компенсации на жертви на незаконно предаване. Италия е единствената страна, в която служители са били осъдени от национален съд за участието си в програмата на ЦРУ.

Според информация, събрана от фондация "Отворено общество", най-малко 54 правителства са сътрудничили на дейността на ЦРУ. 21 от тях са на европейски страни, 17 от които са членки, или скоро след това са се присъединили към Европейския съюз. Освен гореспоменатите държави, списъкът на европейските страни, съпричастни към полетите на ЦРУ за незаконно предаване на затворници и други незаконни дейности, включва Литва (има сериозни улики, че в тази страна също е имало "черен обект"), Белгия, Великобритания, Германия, Испания, Дания, Финландия, Исландия, Австрия, Чехия, Гърция, Кипър, Хърватия, Албания и Босна и Херцеговина.

Един от най-добре документираните случаи се отнася до отвличането на улицата в Милано през 2003 г. на Абу Омар, египетски духовник, който е получил убежище в Италия. След това ЦРУ тайно го е транспортирало до Египет. През ноември 2009 г., при единствен по рода си процес в Европа, италиански съд осъди 22 агенти на ЦРУ, един американски военен и двама италиански служители от разузнаването на най-малко пет години затвор за ролята им в отвличането. Агентите на ЦРУ бяха съдени задочно и никога не бяха екстрадирани.

През 2004 г. Халед ал Масри, германски гражданин, беше задържан по погрешка в Македония и изпратен в затвор в Афганистан. През 2012 г. това отвличане и задържане беше осъдено от Европейския съд по правата на човека. Германските власти обаче винаги са отричали някога да са давали информация за Ал Масри на САЩ.

Двама египтяни, търсещи убежище в Швеция, Ахмед Агиза и Мохамед аз Зери, тайно са били задържани от полицията през декември 2001 г. и предадени на ЦРУ, което ги упоило насила, преди да ги изпрати в Египет, където те са били изтезавани на електрическо легло. След разследване през 2008 г. двамата египтяни получиха по 500 хиляди долара компенсация.

Тези случаи са някои от малкото, довели до дела или официални разследвания. В други случаи правителствата са успявали да обвият почти всичко в секретност.

Според доклад на Съвета на Европа от 2007 г., "черният обект" на ЦРУ в Полша е бил разположен във военната тренировъчна база Старе Кейкути. Той е бил използван от ЦРУ за изтезания на "задържани с висока ценност", някои от тях граждани на Саудитска Арабия, Йемен и Алжир. Провеждащите разпитите американци са подложили един от тях на фалшиви екзекуции с електрическа бормашина, докато е стоял гол и с качулка на лицето. Полската съдебна система и правителствени служители не са хвърлили светлина върху нищо от това.

Великобритания си е сътрудничила тясно с ЦРУ по задържането и незаконното предаване на заподозрени терористи, както показаха документи, открити в Либия след свалянето от власт на Муамар Кадафи през 2011 година. Случаите на съдебни дела или разследвания обаче са малко. Европейските страни, участвали в операциите на ЦРУ, са били съучастници в нарушавания на човешките права, Женевската конвенция и Конвенцията против изтезанията на ООН. Нито една от тях, с изключение може би на Швеция, не е признала, че е извършила нещо нередно.

Въпреки това силата на демократичните страни е точно в способността им да признават и обсъждат грешките си. В авторитарните държави, където изтезания се извършват в изобилие, няма такова нещо като отговорност пред обществото.

Докато в САЩ започват нови усилия за достигане до истината, това може да е добър момент за Европа да си признае вината. Крайният извод е, че пълното разобличаване на подобни практики е единственият начин да се гарантира, че те няма никога да се повторят.