Москва рискува да се превърне в по-малкия търговски партньор на Пекин

Мястото на Русия в XXI век се определя не само от това колко жизнеспособна е икономиката и политическата система. Русия е затворена между Изтока и Запада, и по-специално – между Америка и Китай, двата полюса на настоящи век. И ако страната се дистанцира от единия полюс, неизбежно започва да привлича другия, тъй като Москва не разполага с достатъчно голяма икономическа и политическа тежест днес, пише в свой анализ за "Росбалт" Дмитрий Травин, професор в Европейския университет в Санкт Петербург.

Бързо ескалиращият конфликт със Запада обективно тласка Русия към Изтока. В основата на това е желанието на руския народ. Важното в тези отношения са не политическите декларации - те могат да се променят. Ако Западът даде на Русия цяла Украйна, веднага Кремъл ще заговори за зачитане на европейските ценности, величието на американската демокрация и за съвместен натиск върху Сирия, Иран и други режими, противопоставящи се на Вашингтон.

Но нещата скоро няма да се променят. Изглежда много малко здравомислещи хора вярват в това, че руската икономика е по-силна във всичко друго, с изключение на енергията. Руското благосъстояние зависи изцяло от посоката на тръбопроводите. Ако страната предоставя ресурси на Запада, след това следва да играе по западните правила, а ако се ориентира на Изток – по източни.

С постепенното изчерпване на западните сибирски находища Русия започва да се съсредоточава върху ресурсите в Източен Сибир. Кремъл вече подписа споразумение с Китай за изграждане на газопровода "Силата на Сибир", чрез който ще предоставя на Поднебесната империя газ от находището Ковикта. Очевидно това ще е основният проект на Кремъл в обозримото бъдеще. Западен Сибир пък вероятно би могъл да изгуби традиционните си купувачи и също да изпраща суровините си за Китай, ако Пекин е склонен да плаща за тях.

В отношенията си с Китай Русия има сравнително рядко срещащата се ситуация на монопсонична структура (с единствен или доминиращ купувач - бел. ред.) на икономиката. Китайците могат, ако е необходимо, да се откажат от енергийните доставки от Русия, заменяйки ги с този, който ще им осигури алтернативни доставки. Но руската икономика няма да бъде в състояние да изпрати своите суровини в различна посока, фокусирайки се в тръбопроводите до само един клиент.

Китай днес получава газ от Туркменистан. Огромни залежи на "синьо гориво" има и Иран – рано или късно и тази страна ще насочи усилията си към китайския пазар. Значителни газови находища има и в близост до Параселските острови, които са във владение на Виетнам. Като цяло Пекин, водейки битка за надмощие със Запада, ще има в близките десетилетия силно диверсифицирана система за снабдяване с горива.

Ако Русия ограничи по-голямата част от приходите си в чуждестранна валута от Китай, страната може да загуби възможността да прави независима политика. Москва се намира в нещо като капан, който всъщност почти е щракнал. В ръцете си Пекин разполага с възможността да оказва натиск върху Кремъл по няколко основни позиции.

Първо, Китай ще бъде в състояние да диктува цената, на която ще купува руския газ. Естествено, като всеки монопсон, цените не може да се променят напълно произволно. Китай ще трябва да плаща на Русия поне толкова пари, колкото изисква системата на производство и транспортиране на газ, за да функционира правилно. Хората трябва да получават заплащане, в противен случай те ще престанат да работят и ще избягат от Сибир към други региони. Въпреки това на Москва ще ѝ бъде изключително трудно да гарантира, че "Газпром" ще постига добра печалба, което да позволи да се запази субсидирането на горивата за отделните региони на страната.

Кремъл обаче се нуждае от това с оглед на многобройните гласоподаватели, които дадоха вота си за управляващия режим в замяна на финансова помощ. Въпреки това Пекин е малко вероятно да склони да плаща за газа на цена, която би позволила на руския бюджет да субсидира щедро например Чечения.

Второ, Китай в един момент може да стигне до заключение, че трябва да приложи сериозен политически натиск върху Русия. Парадоксално, но почва за тези предположения ни дават събитията, случили се през 2014 г. в Украйна.

Какво поиска като цяло Москва от Киев? Нещо абсолютно безобидно на пръв поглед – федерализация. Москва не се стремеше да анексира Донецк и Луганск, но настоя Киев да предостави на тези региони много висока степен на независимост. С такава федерализация Кремъл вероятно ще получи повече възможности да влияе върху управлението на т.нар. "Нова Русия".

Налице е възможността Пекин да погледне по сходен начин върху относително богатите на ресурси региони в Сибир и Далечния Изток. Да, малко вероятно е Пекин да се опита да откъсне руска територия с военни средства. Вместо това обаче може да бъде използвана картата с "федерализацията".

Ясно е, че сегашното ръководство на Русия, което заложи на конфронтация със Запада, не може и най-вероятно няма да иска да бъде упорито поради възможно влошаване на отношенията с Китай. Москва всъщност сега се превръща в по-малкия партньор на Пекин и ще остане такъв и в бъдеще. Ето защо страната е принудена да се огледа за алтернативни пазари и да формира специална система от отношения между Пекин и източните руски региони.