Ако тази есен не започнат реформи, те няма да се случат

Боряна Димитрова е социолог. Тя е управляващ партньор и един от основателите на една от малкото социологически агенции, на които може да се има доверие, че представят достоверна информация и обективни анализи - "Алфа рисърч". Преподавател е в Софийския униврситет.  

Първите шест месеца от управлението скоро ще изтекат. Често се казва, че ако в този период правителството не се опита да започне реформите, които е предвидило, те едва ли ще се случат. Какво е вашето усещане? И като се базирате на вашите изследвания, какво мислят избирателите?

Тезата за бързи реформи в началото на мандата почива на две сериозни предпоставки: първо, че степента на обществена подкрепа е най-висока в началото на едно управление, а реформи се правят, докато има доверие и търпение; и второ, наличието на ясен план за действие, получил легитимност чрез вота на избирателите за съответната политическа сила. В случая с настоящото правителство ги няма нито първата, нито втората предпоставки. Правителството стартира с ограничена подкрепа от около 20-22%, а само преди шест месеца формулата му, която сега приемаме за "естествена", приличаше по-скоро на взривоопасна смес, способна да убие създателите си, отколкото на хранителна среда за реформи. Същевременно с изключение може би на пакета от мерки, изготвен от ексминистър Вучков, в нито една друга сфера нямаше ясен план за действие, още по-малко – идея за кохерентен пакет от закони. Така, "реформа" започна да се използва по-скоро като заклинание "ТИ ще правиш ли реформа", отколкото като конкретен план за по-ефективни политики. Ето защо независимо какво ни се иска, трябва да си дадем ясна сметка, че не беше възможно да започнат качествени и сериозни реформи през първите шест месеца. Моето лично виждане е, че решаващ ще бъде есенният политически сезон. Ако правителството премине цяло през местните избори и при благоприятната възможност за средносрочна бюджетна рамка, която си осигури с рефинансирането на дълга, няма да има никакво извинение да не е подготвило експертно и политически онези политики, които иска да реализира. Ако в есенната законодателна програма и в бюджет 2016 не видим приоритети и реформи, значи такива няма да се случат. Колкото до общественото мнение, и с просто око, и в изследванията е видимо, че социална енергия няма. Хората се умориха, не харесват на вересия никого и не кредитират никого с доверие. В такава ситуация изборът "какво да правят" с властта и пребиваването си в нея е на политиците. Министрите могат да излязат от мандата като лидери с мисия и да останат в историята, или като чиновници в пенсия с портрет на стената, чието име никой не помни.

В такъв случай как си обяснявате факта, че социалната и здравната политик получават едни от най-високите рейтинги на недоверие (73%), а министрите са най-харесвани? Това признак на реформаторски устрем ли е, или по-скоро ПР и очакване от страна на избирателите?

Най-напред да внеса известна корекция във вашия прочит на данните. Социалната и здравната политика заедно с техните министри бяха на дъното на всички класации за успешни политики и политици години наред. В момента подкрепата за тези политики се е увеличила почти двойно. Което показва, че усилията на министрите да отлепят от дъното съответната сфера, да направят нещо смислено в мандата си дават резултат. Разбира се, рейтингът се дължи и на очакванията на избирателите, но това да създадеш очаквания в едни от смятаните за най-безнадеждни сфери е почти чудо. Не случайно общественото мнение възнаграждава смелите. Ако в следващите месеци започнат реални реформи, неизбежно ще се увеличат противниците и на министър Москов, и на министър Калфин, но с голяма доза сигурност можем да прогнозираме, че те ще запазят и стабилно ядро от привърженици. Нещо, което не може да се каже за други министри както от настоящото, така и от предишни правителства, които не са се ангажирали с нито едно по-смело действие и въпреки това са загубили рейтинг и подкрепа. С една дума, ако си позволя един съвет към господа министрите – не пазете рейтинга си, ползвайте го – честно и умно.

Когато се говореше за коалицията ГЕРБ, РБ, АБВ с подкрепата н ПФ (и отчасти БДЦ), имаше мнения, че по стечение на обстоятелствата това е доста удачна форма на управление - всяка съставна част по някакъв начин би блокирала неразумните идеи на останалите. Получавали се това, или по-скоро има общ блокаж?

Откровено казано, гледам на тезата за взаимния контрол между пет политически сили, съставени от 9-10 партии, като на своего рода имиджова стратегия, или ако щете опорна точка, лансирана по времето на тройната коалиция, която имаше за цел да легитимира пред избирателите участието в една необяснима коалиция. Ако си спомняте, тогава се стигна до абсурда да се назначават в някои държавни ведомства по трима шофьори на квотен принцип - защо, за да се блокират или отблокират взаимно? Странно за мене, набързо и безкритично тази теза беше подета и от имидж мейкъри на сегашното правителство. Тя обаче може да служи максимум като оправдание пред избирателите, не и като реален механизъм за управление. (Ако само го пренесем на бизнес равнище на този "управленски принцип", виждаме пълния му абсурд - нито вие, медиите, нито ние, агенциите, нито която и да било компания си представя, че до нея трябва да стои някой конкурент, за да й блокира неразумните решения ) Правителството, както всяко управление, се нуждае от екипност, координация, подреждане на приоритети и експертност. И в трите направления по нещо му куца и точно оттук, по мое мнение, извират едни от най-големите му проблем. Иначе блокажът, ако е необходим, се извършва в парламента. Там е мястото партиите да защитават политиките, с които са спечелили гласа на избирателите си и не бива да се измъкват от този си публичен ангажимент. Останалото са празни приказки.

Често се казва, че всъщност управлението е стабилно и непоклатимо - най-малкото защото всяка от съставните му части се страхува да го напусне. Известно е, че Бойко Борисов се притеснява да прави промени в отбора по време на игра, което пък прави състава на кабинета също стабилен. Тази стабилност обаче не изигра ли лоша шега на управлението - то живее в изкуствен комфорт, който може да се обърне срещу него. Усеща ли кабинетът жегата (освен че прави всичко възможно да не увеличава цените на тока)?

Стабилността на правителството, доколкото я има, идва от това, че в момента избирателите не виждат алтернатива – нито политическа, нито лидерска. Колкото до това какво усеща, или по-точно какво знае правителството, то със сигурност знае икономическите и демографските показатели; знае, че при нищожния икономически ръст и безработица продължава емиграцията на млади и трудоспособни българи, което не само оголва, но и прави непривлекателни за инвестиции цели региони; знае, че при наличното качество и регулации туризмът започва да става контрапродуктивен, че пенсионната и здравната система в скоро време ще станат непосилни за бюджета и пр. и пр. На тази база, предполагам, усеща, че рискът пред него идва не от някаква конкурентна политическа сила, а от неподобряващата се икономическа и социална среда. Донякъде е разбираемо, че в толкова болна среда правителството се страхува да побутне която и да било система, за да не отключи синдрома на отказ на всички останали. Но когато повече няма накъде да се отстъпва, както в социалната и здравна сфера, за които говорихме, както в съдебната система, кабинетът има и шанс - да отдели няколкото ключови проблема, които затормозяват цялото, и да започне да се справя с тях. А те, на принципа на бримката ще водят към следващите стъпки. Пак ще повторя, все ми се струва, че не е възможно да няма в цялата страна няколко смели и честолюбиви мъже и жени, които да покажат лидерство, лична смелост и отговорност. Казват, че навремето Нанси Рейгън създала концепцията за "учебника по история" - президентът да прави онова, което ще остане в учебниците по история. Не знам дали нашите политици мислят по този въпрос, ако мислят, ще намерят и отговор.

Често си говорим, че избирателите искат да видят реални реформи, които да подобряват начина им на живот. Готови ли са хората затова?

Не съм сигурна, че разбирам добре въпроса. Ако става дума за това, че нагаждайки се към средата в България, повечето хора са си изработили своите малки компромиси, своето "затваряне на очите" и поради това не биха подкрепили една радикална антикорупционна кампания, например защото тя ще удари и по техните "прегрешения", мисля, че трябва да направим много ясно разграничение. Радикалната антикорупционна кампания трябва да удари по генезиса на корупцията – по политическите чадъри, схемите, връзките между представителите на държавата и престъпния свят. Ограничаването на голямата корупция няма автоматически да заличи малката, но ще стесни силно нейния периметър и ще окуражи много повече хора да й се противопоставят. Когато кметът пие с полицаи и добре облечени бизнесмени, няма кой да каже, че е бил рекетиран. Когато отговорните министри си затварят очите пред цинизма масово да се регистрират и печелят обществени поръчки от псевдофирми на хора с увреждания, лишавайки истински нуждаещите се от работа и реална интеграция, сигурно ще се нароят още фирми, за които прекъсването на тази поредна далавера ще бъде удар. Схемаджията никога не е готов да отстъпи. Нормалните хора също не са априори готови, но стават съпричастни, когато са сигурни, че държавата ще подкрепи тях, а не мошениците. И още нещо, не е възможно да се измислят закони за всяко човешко действие. Надали някога ще се създаде закон, който да казва с кого може да пее в дует гуверньорът на БНБ. Но в едно нормално общество, в което чест не е празна дума, моралът има не по-малко значение от закона.

Как бихте оценили ролята на ДПС в новия парламент? Едно от обясненията за този формат на управление беше именно опитът да се изолира тази формация?

В лицето на Делян Пеевски ДПС не успя да получи приз за главна роля в миналия парламент, но за поддържаща в сегашния г-н Лютви Местан е без конкуренция. Да се изолира ДПС при многобройните му "поддържащи" мрежи и форми не е лесно. Движението може и да не е създател на вероятно най-устойчивата категория на българския преход, "схемите", но със сигурност е най-виртуозният им изпълнител - схеми за купуване на гласове, схеми за усвояване на еврофондове, за износ на дървесина, за изкупуване на тютюн, за източване на банки, за разпределяне на порции и какво ли още не - устойчиво се свързват точно с тази партия. Като хитроумно заобикаляне или възползване от вратичките в законите схемите виреят единствено под сянката на политическото покровителство и под заслона на съдебната власт. Затова са и толкова силни интересите на ДПС в тези сфери, затова са толкова бурни парламентарните му реакции дори и при слабо стесняване на влиянието му в тях. Истинското ограничаване не на политическата роля, а на порочния модел ДПС обаче е възможно само при радикална съдебна реформа. Без нея няма изолиране на този модел, а напротив, пренасянето му и върху други политически сили.

На какви фактори се дължи засилването на проруската реторика от страна на "Атака", на БСП, а отскоро и на АБВ? Има ли потенциал традиционните симпатии към Русия да се превърнат в катализатор на общественото мнение, или партиите целят да се консолидират вътрешно около идеята за Русия?

За да разберем какво се случва в тази част от политическия спектър, е добре да видим нюансите в него. Последната година "Атака" не просто засилва проруската си реторика, но става основен изразител на радикалните антизападни настроения в Русия и техните проекции в България. Нейният модус вивенди са провокациите и смутовете, екстремните поляризиращи идеи, които лесно се запомнят и лесно влизат в масов оборот. Дори и Сидеров да е загубил доверие, лансираните от него тези заживяват свой собствен живот, започват да цъкат като портокал с часовников механизъм в съзнанието на хората. И тук идва ролята на БСП и АБВ – по един по-умерен, по-приемлив за техните консервативни избиратели начин да подемат и развият приблизително същите, вече придобили популярност послания. БСП губи електорат по различни причини, но политически видима за нея е единствено загубата на твърдия русофилски електорат. Останалите посоки не може да ги улови, не може и да ги овладее. Така, проруската реторика се явява достъпното и познато средство за вътрешно консолидиране, но и елемент от по-дългосрочната икономическа и стратегическа игра между радикалните атаки и по-умерените им протагонисти.

"Истинското ограничаване не на политическата роля, а на порочния модел ДПС обаче е възможно само при радикална съдебна реформа", казва Боряна Димитрова

© ЦВЕТЕЛИНА БЕЛУТОВА