Бездействието на Обама в Сирия - доктрина на провала

Гладът в Република Биафра преди едно поколение развълнува хората. Синагоги и църкви се мобилизираха, за да облекчат страданията в Дарфур. Когато през 2001 г. талибаните унищожиха древни статуи на Буда в афганистанската провинция Бамян, светът беше ужасен от загубата на културно наследство.

Днес "Ислямска държава" взривява ценни културни паметници в Палмира, а половината сирийци са принудени да напуснат родните си места - все едно, ако запазим пропорциите, да останат бездомни 160 милиона американци. Над четвърт милион души бяха убити. И въпреки това плакатите "Спасете Дарфур" не бяха заменени със "Спасете Сирия".

Една от причините е, че Обама - който се кандидатира за президент с обещанието да възстанови моралната репутация на САЩ - постоянно уверяваше американците, че да се прави нищо е разумната и морална политика. Той доказваше, на моменти, че няма нищо, което САЩ могат да направят, омаловажавайки сирийската опозиция като "бивши доктори, фермери, фармацевти и така нататък".

Той твърдеше освен това, че евентуална намеса само ще влоши нещата - "аз вероятно съм по-наясно от мнозина не само с нашите невероятни сили и способности, а и за нашите ограничения", заяви той през 2013 г..

Той вече е намеквал, че ако не можем да решим всички проблеми, може би не трябва да решаваме никакви. "Как да оценя десетките хиляди, които бяха убити в Сирия, срещу десетките хиляди, които в момента биват избивани в Конго"

По един странен начин, колкото по-зле ставаше Сирия, толкова по-оправдано изглеждаше решението на президента да стои настрана; стъпки които можеха да помогнат през 2012 г. изглеждаха неефективни през 2013 г., а действията, които можеха да спасят човешки животи през 2013 г., нямаше да се справят с проблема през 2014 година.  никой не предвиждаше появата на напълно оформена терористична държава. Когато през август 2011 г. той обяви, че "е дошло време президентът Асад да се оттегли"варелите бомби", но и вербуването на хиляди чуждестранни бойци от Ислямска държава, разпростирането й от Либия до Афганистан, заплахата за територията на САЩ, която притесни представителите на американското разузнаване, бежанците, дестабилизиращи Европа.

Дори ако политиката на Обама беше успешна в чисто реалистични измерения, нещо щеше да бъде загубено при анестезирането на американското обществено мнение. Да, възмущението на нацията през десетилетията беше неравномерно, понякога лицемерно, понякога обслужващо собствените й интереси.Но имаше и нещо достойно за уважение в решимостта на Америка да помогне - да попита, дори ако не можем да спасим всички в Конго, не можем ли да спасим някои хора в Сирия? Обама обърна този въпрос с главата надолу, но това далеч не е повод за гордост.   

/БТА/