Ще изчезне ли българският народ?

Пълният текст на есето "Ще изчезне ли българският народ?" се публикува за първи път и е предоставен специално на "Дневник".

Поводът е премиерата на книгата на Георги Марков "Ходенето на българина по мъките"Гринуич", бул. "Витоша" 37 в София. Книгата е последната част на тритомника с есета, четени по радио "Дойче веле" в периода 1973-1978 г., повечето от които се публикуват за първи път. Премиерата е в памет на Георги Марков, срещу когото на 7 септември 1978 г. е извършено смъртоносно покушение на моста "Ватерло" в Лондон. Тя е организирана от Фондация "Комунитас" и Книжен център "Гринуич", водещ ще бъде Тони Николов. За книгата ще говорят Димитър Бочев и Пламен Дойнов

Ще изчезне ли българският народ?

Може би за мнозина този въпрос звучи фантастично. Не е често явление изчезването на един народ, още повече народ с 13-вековна история и прекрасен собствен език. Но ония, които познават действителното положение у нас днес, неоспоримите факти и изводите, които то налага, не могат да не бъдат разтревожени от едно трагично явление. Още преди години то възбуди вълнения сред официалните партийни и правителствени среди, в печата и по радиото се заговори с не много висок глас, че раждаемостта на българите е на едно от последните места в света, че българската част от населението е с отрицателен прираст, т. е. започва да намалява. Апелираше се за спешни мерки. Но тъй като негативните явления никак не са по вкуса на съвременните български ръководители, не се направи задълбочено обсъждане и анализ на статистическите данни.

Въпросът набързо беше претупан по държавна и партийна линия и крайният му резултат се изрази с покачването на ергенския данък от 5 на 10 на сто. Както и с масовото преименуване на цигани с български имена. И този път, както в много други случаи, властта стана жертва на еснафската си скрупольозност – да се скрие болестта на момата, та дори и тя да умре. Никой не знае точните данни на българската статистика. Но от онова, което всеки български гражданин сам може да установи, като се огледа около себе си, от скритата тревога на някои отговорни личности и от случайни проблясъци в печата, може да се установи застрашителния характер на тази национална трагедия. За първи път в своята история, в години на мир, а според властта и години на "небивало щастие"След 20 години ние ще бъдем турско-циганска държава".

Всеки гражданин в България, който би искал да разбере по-добре нещата, може сам да направи статистика на семействата, които познава. Пред мен е списък на точно сто български семейства, мои познати от всички слоеве на населението, предимно интелектуалци. От тези сто семейства 53 въобще нямат деца, следователно това са 106 души без поколение. 38 семейства имат по едно дете, 7 имат по две деца и само 2 семейства имат по три деца. Не съм сигурен доколко моята статистика отразява действителната статистика, но безспорно тя дава добра представа за общата картина. Веднага искам да отбележа, че подобно е положението и при селското население, където преобладават огромен брой семейства с по 1 дете.

След 30 или 40 години българското население ще се стопи най-малко наполовина. Но което е още по-страшно, бъдещите граждани ще бъдат главно деца-единаци. А всеизвестно е, че самотно израсналото дете, без братчета и сестричета, най-често се превръща в антиобществен тип с егоистичен характер, студено и отчуждено същество. Да не говорим за другите последствия.

Явно ние сме свидетели на един жесток исторически процес, който изглежда още по-мрачен на фона на цъфтящия прираст на населението във Франция, Англия, Западна Германия и почти цяла Европа. Какво стана с нашия народ? Кое унищожи желанието му да живее, да създава поколения? Кое унищожи силата на земната му кръв? Къде отидоха многолюдните селски семейства, родове и цялата бликаща жизненост на една млада нация? Нали всеки знае, че децата са бъдещето? Не е ли отказът от деца отказ от бъдеще?

Реакциите на българските власти отразяват, че те са неприятно изненадани и като че ли не могат да си обяснят явлението. Печатът, който напълно изразява официалното становище, се опита многократно да обвини младите семейства, че те жертвали децата си за сметка на по-удобен, комфортен живот. Така един български социолог обясни, че първото дете в едно семейство бива забавяно или отхвърляно в името на апартамента, второто дете – в името на автомобила и т. н. Друго обяснение, пак плод на характерната еснафска полуискреност, беше, че нежеланието да се раждат деца било свързано с "порасналата свобода на жената", която предпочитала да бъде инженер, лекар или нещо друго, но не и да посвети живота си на деца. Беше намекнато също, че донякъде и материалните несгоди възпрепятствали раждаемостта.

Като се знае дребнобуржоазният характер на съвременните обществени взаимоотношения в България, цялата политика на полуприкриване, полуразмиване и полумерки е логична, въпреки съзнанието у някои среди, че това е въпрос на живот и смърт за българския народ.

Пак в печата се появиха и някои от обясненията на другата страна – семействата. Под формата на строго ограничени анкети и осакатени разговори, журналисти се опитаха, доколкото това им беше разрешено, да вникнат по-дълбоко в нежеланието да се раждат деца. Мнозинството от младите двойки се оправдаваха с това, че поради материални причини, а също и поради съвременното устройство на живота в страната, както мъжът, така и жената трябва да работят и няма кой да гледа децата. Приведоха се факти, че хора, които нямат стари родители, за да им гледат децата, трябва да разчитат на детските домове. Но влизането на едно дете в детски дом сега било по-трудно от влизането на кандидат-студент в университета. Детските домове са със съвсем ограничен капацитет. Очевидно младите семейства с повече деца трябва да се лишат от втората заплата, тази на жената, а това би ги затруднило много. Освен това се постави и другият не по-малко важен въпрос – значителното нарастване на броя на самоубийствата, характерно впрочем за повечето страни от съветския лагер; честите констатации на партията и комсомола, че младежта нямала идеали; големия брой стопански престъпления и кражби; разни форми на проституция. Нито един от изброените дотук факти не съществуваше като явление в страната преди 25 години. Искам да разкажа само един куриозен случай. Когато работех като инженер в едно предприятие, един от добрите ми работници изпадна в болестна апатия, нежелание да говори, да яде, да живее;Няма нареждане да се живее, другарю Марков! Виж, ако имаше нареждане можеше и да се живее!".

Първият аспект на безсмислицата е безперспективността. Един наблюдателен западен журналист след посещението си в България отбеляза, че онова, което му е направило най-силно впечатление, е, че всеки човек в тая страна "има определен таван", че обществото е ограничило развитието на всекиго с предопределен таван. Разбира се, за грамадното мнозинство от населението таванът е твърде нисък. По силата на изкуствено създаденото и настойчиво поддържано класово и социално безправие в страната, всяко дете – утрешен гражданин, има определен път. Всеизвестно е, че колкото и да е способно детето на обикновения гражданин (който не е имал щастието да изяде два шамара в полицията и следователно няма героично минало, нито полезно настояще), то не може да се състезава с детето на един партиен ръководител, което при цялата си тъпотия ще влезе в английската гимназия и ще попълни утре мястото на татко си в ръководството на държавата. Не е ли странно, че няма нито един случай, при който дете на партиен ръководител да е завършило техникум, да упражнява професия като стругар, металург, миньор, строител? Ако само погледнем състава на българските легации в чужбина, ние ще открием, че те са подслонили децата на повече от половината съвременна българска аристокрация. Вчера роденият Иванчо от Горубляне, който може да има заложбите на велик астроном, инженер, артист, никога няма да отиде по-далеч от местното ТКЗС, докато някой Володя (за определени кръгове това е също българско име), седнал в "Чайката" на баща си, ще заеме място в университета и след това, където си иска. Да не говорим, че в училище Володя винаги ще има по-добри бележки от Иванчо и при всички съревнования състезанието ще бъде между "Чайката" и пешеходеца.

Вторият аспект на безсмислицата е производен на първия. Разрушението на всички нравствени норми и понятия доведе до това, че "всичко може". Колко пъти политиката на БКП преобърна вековни разбирания за добро и зло, за честност и безчестност, за лъжа и истина? Ами огромната лъжа, наречена комунизъм, в името на която се извършват безброй престъпления? Едни и същи хора обявяват един и същ човек (Трайчо Костов) за национален герой, после за национален предател и го обесват, след което отново го обявяват за национален герой и му издигат паметник, а пък напоследък май пак ще го обявят за предател. Да не говорим за липсата на елементарна справедливост в страната, за липсата на съд, на критерии за каквото и да било, или ако трябва да обобщим всичко в един принцип – това е принципът на безпринципността.

Третият аспект е чувството на несигурност. Няма човек в страната – от председателя на държавния съвет до последния гражданин, който да познава чувството за сигурност. Не съм сигурен дали комунистите премахнаха експлоатацията на човек от човека, но те създадоха нещо още по-жестоко, нека го наречем "зависимост на човек от човека"За какво да раждам! Да създавам един нещастник, за да се мъчи на този свят! Не, това е престъпление!".

Ето какво пресушава корените на 13-вековното българско дърво. Въпреки пълното ми разбиране за размера на злото, аз искам да вярвам, че обикновените граждани ще съумеят да надвият безплодната атмосфера, в която живеят, и може би с някаква нова петвековна надежда ще съхранят живото тяло на народа и чудния български език.