Разказ пред Аctualno.com: Как се набират кадри в държавната администрация

За никого не е тайна, че държавната администрация е синоним на тромавост. През годините така и не се изчисти усложнената бюрократщина, все още липсва каквато и да е напредничавост в усвояването и използването на новите технологии или накратко казано „ходенето по мъките” продължава.

През какво обаче трябва да се мине действително, ако искате да постъпите на работа в държавната администрация, за Actualno.com разказва сблъскал се със ситуацията наш читател.

Ще ви представим преживяното от господин Бойко Благоев в детайли, така че да получите пълна представа за методите и етапите в кандидатстването за подобен пост. Започваме с уточнението, че той е завършил на второ място в конкурса за работа, който е основа на разказа. В тази връзка предразсъдъците и липсата на безпристрастност са напълно основателни и очаквани, отбелязва нашият читател.Да се изпращат документи по електронната поща, явно все още е табу

Ето какво обаче може да научите, ако сте се насочили към реализация в държавната администрация:

Преди 2 месеца се върнах в България с магистърска степен в джоба и започнах да си търся работа. В един момент ми попадна обява за длъжността „младши експерт” и то не къде, а в Главна дирекция “Европейски фондове и международни проекти” на една държавна институция.

Документите си подадох в последния възможен ден, а именно - 7 септември. Естествено, те се подават лично или чрез пълномощник. Да се изпращат документи по електронната поща, явно все още е табу. Както казваше един заместник-декан в един голям държавен университет в центъра на София: „Колега, аз имам триста студенти и ако започна да работя по имейл, една седмица няма да ми стигне да се оправя” (цитирам по памет).

Когато подавах документите, човекът, чиято единствена работа през деня вероятно бе да ги получава, ми подаде куп хартия, която се оказа длъжностната характеристика за обявената позиция. На логичния въпрос не мога ли да си взема копие, за да се запозная подробно с нея в по-добра атмосфера, той каза, че това е единственото копие и не може да се изнася. И преди да съм имал възможност да отворя уста (явно не съм бил първият) – допълни, че и в интернет не може да се намери.

Дотук добре. Условията за кандидатстване бяха достатъчно общи (висше образование степен „бакалавър” и владеене на английски език), за да няма недопуснати сред 60-е кандидати. Изненадващо за мен седмица по-късно имената на допуснатите кандидати бяха публикувани в интернет. И вероятно ще си останат там докато съществува тази интернет страница. По подобен начин една приятелка все още се опитва да премахне клеймото „няма документ за образователно-квалификационна степен "бакалавър", което се показва след името й в Google, тъй като чуждестранната й диплома все още не е минала през необходимите безброй процедури за легализация и признаване в България.

Допуснатите кандидати (демек всички) бяга поканени на 28 септември да се явят в 9:30 на „тест, практически изпит за проверка на знанията по английски език и интервю”. Някои от кандидатите предвидливо си бяха взели почивен ден от местата, където работят, за да се включат в борбата за месечно възнаграждание от около 350 лв. плюс още толкова бонус, защото става въпрос за Междинно звено за управление на средства от ЕС.

Последва поименно преброяване на присъстващите в стил начално училище, изтегляне на един от трите варианта за конкурса, разпечатване на достатъчен брой копия от изтегления вариант и куп други задачки, необходими за протокола. Ми те правилата са затова – да се спазват. Тестът за специализирани познания съдържаше странна смес от 25 въпроса с по три възможни отговора, като например „познай номера на дадено постановление на Министерски съвет” или „кой ееврокомисар по социалните въпроси с възможни отговори Барозу, Кристалина Георгиева и верният”. Сред въпросите бе и двусмисленият: „Къде се провеждат пленарните заседания на Европейския парламент”, а с отговори както Страсбург, така и Брюксел[1], макар че верният трябва да е само един.

Тестът по английски бе още по-озадачаващ. Повечето кандидати очаквахме специализиран превод, свързан с някоя от оперативните програми демек сферата на дейност на дирекцията. Вместо това получихме 25 въпроса с напълно еднотипни и ограничени граматически въпроси, които ме върнаха в подготвителния клас на езиковата гимназия. На всичкото отгоре бяха изречения с празно място, което трябваше да се попълни с една от трите предоставени думи. А за капак един от въпросите просто... се повтаряше.

Отпуснатото време за размисъл беше 2 часа, но подозирам, че не само аз съм си тръгнал след по-малко от 20 минути. Въпреки това резултатите щяха да бъдат обявени в 14:00. Дали могат да се проверят по телефон? Не. Защото трябва да се подпишеш, че си ги получил. Което доведе дотам един младеж от провинцията да се шляе из София до 14:00, само за да изчака още 20-ина минути преди да разбере, че не е допуснат до следващ етап. А тези допълнителни двайсет минути дойдоха заради публичното отваряне на пликовете с тестовете и регистрирането на резултатите на ръка върху протокол.

Не беше изненада за никого, че след този „първи кръг” отпаднаха едва около пет човека. И вместо за интервю да продължат например първите десет с най-висок резултат, комисията трябваше да изслуша всичките петдесет и пет човека. Половината в 15:00, другата половина – на следващия ден. Като кандидатствате за работа явно имате време за губене. На кандидатите бяха дадени по 7 еднакви бланки, където трябваше да попълнят имената си, за да могат после членовете на комисията да нанесат оценките си по пет „компетенции”, около които се въртеше интервюто.

Интервюто отнемаше между 5 и 10 минути, а изпитващите можеха да задават само предварително зададени стандартни и еднакви въпроси по всяка една от оценяваните компетенции. Оценката от интервюто беше 4/7 от цялата оценка, а останалите 3/7 бяха от първия етап. Никъде дори не се повдигна темата за предишен професионален опит, специфики на образованието и такива неща от онези маловажни автобиографии, в които така или иначе всеки преувеличава. Вярно, не беше необходимо изискване по протокол.

Държа да отбележа, че по време на целия процес присъства видимо отегчената комисията от 7 човека, служители на въпросната агенция. Което значи, че през този ден и половина те надали са успели да свършат особена работа, дори и да са имали желание.  Резултатите от конкурса – „след 10 дни по пощата”. Интернет? Не. Телефон? Надали. Деветте страници на копието от протокола пристигнаха по пощата на 13 октомври, което дори като работни дни не са десет. А в съответната Наредба срокът е „едноседмичен”.

Вече споменах – второ място. Колегата на първо място има пълен брой точки във всеки един етап и макар това да не е изненада за тестовете, моите поздравления, че седем отделни оценители са му писали по пет отлични оценки на интервюто. По-интересното е, че писмото ме уведомява, че съм на второ място, но не споменава възможността класираният на първо място да се откаже и какво ще се случи тогава.

Всички тези конкурси се основават на Закона за държания служител и Наредбата на конкурсите за държавни служители, която има за цел „да гарантира прозрачна конкурсна процедура, изградена на принципа на конкуренция въз основа на професионалните и деловите качества на кандидатите за държавни служители.” Сега е моментът да разкрия, че конкурсът се проведе в Агенция по заетостта, която според Устройствения си правилник, е „администрация към министъра на труда и социалната политика за изпълнение на държавната политика по насърчаване на заетостта, защита на пазара на труда, професионално информиране и консултиране, професионално и мотивационно обучение на безработни и заети лица, както и за извършване на посредническа дейност по информиране и наемане на работа”.

Агенцията може да се поздрави с поредната успешно изпълнена процедура, в която просто е спазила съвсем точно изискванията на Закона и Наредбата. Аз обаче си запазвам правото да се съмнявам, че това е най-добрият начин за избиране на подходящите хора и изразходване на държавните ресурси. Подозирам, че и частният сектор би се съгласил с мен. Иначе трябва да признаем, че в желанието за прозрачност и равенство процедурата за набиране на кадри в европейските институции е сходна и преди отнемаше две години, а сега „само” девет месеца. Но там процедурата завършва с включване в списъци, от които в последствие, в зависимост от заслугите му, човек може да бъде избран за работа. Явно там знаят, че каквото си надробиш, това ще сърбаш в един момент. 

[1] Според интернет страницата на Европейския парламент, "пленарните заседания" се провеждат в Страсбург, а понякога и в Брюксел, където са и срещите на отделните парламентарни комисии. – Бел. авт.