Правото да те оставят на мира

Статията е част от проектa "На фокус - Основните права в ЕС", изпълняван от "Дневник" с експертната помощ на фондация "Български адвокати за праватa на човека" (БАПЧ) и с финансовата подкрепа на посолството на Кралство Нидерландия.
-----

Означава ли това, че съм публична личност, че всеки има право да се рови в личния ми живот, и в медиите да се дискутират здравето или сексуалните ми връзки? Мога ли да бъда заснет без съгласието ми, и на другия ден лицето ми да бъде показвано по телевизията? До колко властите могат да следят личната ми кореспонденция, или да ме подслушват под претекст , че разследват извършено престъпление?  С постоянното развитие на медиите, засилената употреба на технологии, както и новите видове общуване, тези въпроси стават все по-актуални и надали има човек, който да не се замисля върху тях.
 
Всъщност, това са аспекти на правото на неприкосновеност на личния живот, гарантирано в чл. 7 от Хартата на основните права на ЕС (на което съответства чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека),  което е и едно от основните човешки права, признато в модерните демократични общества. Целта му е да осигури на всеки гражданин защита срещу неправомерна намеса в сферата на личния му живот, или т.нар. ''сфера на неприкосновеност''. Казано по-ясно, както се е изразил съдя Куули от Върховния съд на САЩ – това е''правото да бъдеш оставен от другите на мира''. То се изразява в широк кръг от аспекти, oт телесна до комуникационна и информационна неприкосновеност, като в най-новата практика на международните съдилища показва, че към него спада и правото на здравословна среда. Това означава, при случаи на тежко индустриално замърсяване, причиняващо опасни последствия за здравето, ако властите не се намесят адекватно, то те ограничават основното право на гражданите на личен живот.
 
Имат ли право известните на личен живот?
 
Факт е, че личният живот на публичните личности става достояние на широката публика, предизвиква вълнения и се обсъжда. Затова и за тях не важи правилото, че информацията, свързана със сексуалната ориентация, политическите убеждения или финансовото им състояние е напълно защитена, което е валидно за ‘’обикновените хора’’. Поради огромния обществен интерес, който предизвикват известните, се стига до нежелани от тях ограничения на неприкосновеността на личната им сфера.. Все пак, както постановява Европейският съд по правата на човека в Страсбург, трябва да се прави разлика между информация,  която обслужва обществената дискусия, и такава, която представлява просто клюки и любопитство. Информацията от обществено значение са данни, които "се правят публично достояние в контекста на политическия и въобще обществения дебат", докато просто любопитната информация са данни,"които не попадат в този контекст" и които могат единствено да имат влияние върху авторитета и достойнството на личността.
 
Така например, когато дни след смъртта на френския президент Франсоа Митеран компанията "Плон" издава книга, писана от лекаря на президента, разказваща за трудностите при лечението му от рак и прикриването на заболяването от широката общественост, семейството на държавния глава пожелава книгата да се забрани от съда и излезлите вече екземпляри да бъдат изтеглени от пазара. Случаят предизвиква ожесточени дебати, като накрая се стига до решение на ЕСПЧ по въпроса, който постановява, че колкото и да е деликатен, налице е обществен интерес по въпроса и че обществото има право да бъде информирано за здравословното състояние на държавния си глава, тъй като то може да го възпрепятства от изпълнение на служебните му задължения. Противоположен обаче е случаят с публикувана в австрийски вестник статия, която коментира сексуалните взаимоотношения на първата дама на страната Марго Клестил, за която се твърди, че изневерява на президента Томас Клестил с високопоставени политици, както и че семейството е изправено пред развод. Макар че вестникът защитава правото си на свободно изразяване, в крайна сметка Съдът в Страсбург отсъжда в полза на президентската двойка с мотива, че информацията е безполезна клюка, която засяга стриктно личната сфера от живота им и няма никаква връзка с изпълнението на управленските функции на президента.
 
В същото време, когато испанският ежедневник Ел Мундо публикува разследване за извършвани финансови злоупотреби от висш магистрат и съпругата му, ЕСПЧ защитава правото на журналистите да разпространяват информация за известни личности, когато тя е от обществено значение. Нещо повече, според Съда вестникът си е изпълнил задълженията напълно коректно, тъй като е предоставил обективно фактите, подплатени с конкретни счетоводни доказателства.
Съвсем по различен начин стоят нещата с правото на неприкосновеност на хора, които са попаднали във фокуса на общественото внимание по случайност и без своето сългасие, като например жертви на инциденти или престъпления, обвиняеми или осъдени по общественозначими дела.

Такъв казус е повдигнат в Страсбург в рамките на делото Пек срещу Великобритания. Г-н Пек, който страда от тежка форма на депресия, излиза една нощ по улиците с нож в ръка с намерението да си пререже вените. В същия момент обаче той бива заснет от улична камера, сложена с цел повишаване на безопасността на гражданите, след което бива прибран в полицейски участък и освободен. Впоследствие обаче лика му е използван в редица медийни материали, включително и по телевизия BBC, посветени на полезността от уличните камери, което повдига въпроса дали е приложена адекватна защитна на правото му на лична неприкосновеност. И макар и да признава важността на уличните камери за защитата на безопаснотта по улиците, Съдът по правата на човека не намира причини местните власти да разпространят кадрите с лицето на г-н Пек, особено без да са проучили психическото му състояние и без да са поискали неговото съгласие да предоставят материала на медиите.

Това дело е пример за баланс между правата на публичност – достъп до информация и право на свободно изразяване, и правата на неприкосновеност в личната сфера и личната информация, в областта специално на използването на технологиите. То дава ръководство как този баланс следва да бъде търсен и постиган от властите и медиите.
 
Когато националната сигурност е за сметка на правото на личен и семеен живот
 
Едно от често използваните основания от властите  за ограничаване правото на личен и семеен живот и лична неприкосновеност, са  да отговаря на преследваната от закона цел – т .е. защитата на националната сигурност или обществения ред,и да не е прекомерна, ненужно голяма.
 
В България обаче тези условия очевидно не се спазват, за което говорят и многобройни заключения на Съда по правата на човека в Страсбург. Най-често такива са случаите на чужденци, експулсирани от страната или с наложена забрана за влизане в България по съображения за националната сигурност и обществения ред. Те имат семейства тук и статут на трайно установени, имат работа, учили са тук, развиват бизнес...което не пречи на властите да ги обявят за обществено опасни и да ги експулсират без каквато и да е правна аргументация или посочване на конкретни факти за това.
 
Първото дело, по което България бе осъдена във връзка с екпулсиране на чужденец без да бъде зачетено достатъчно адекватно неговото право на личен и семеен живот в България, бе делото Ал-Нашиф и други срещу България (2002 г.) Делото засяга експулсиране от България през 1999 г. на г-н Даруиш Ал Нашиф, палестинец без гражданство, който живее в страната със съпругата и двете си деца,  заради незаконно проповядване на ислям.Той обаче е изгонен от страната без да може да представи аргументи срещу това пред съд, тъй като по тогавашният Закон за чужденците в Република Бългаприя не позволяваше съдебен контрол върху заповедите за експулсиране, основано на заплаха за националната сигурност.

Реакцията на ЕСПЧ е категорична, като той отсъжда, че българската държава е допуснала нарушения на няколко разпоредби на Европейската конвенция за правата на човека, след които на чл. 8, гарантиращ правото на неприкосновеност на личния и семейния живот. Освен това, Съдът заключва, че експулсирането на палестинеца е допуснато поради наличието на правен режим, който не предвижда никакви гаранции срещу произвол при ограничаването на едно от най-важните човешки права.
 
За жалост делото Ал Нашиф далеч не е единственото, при което Съдът в Страсбург достига до подобни заключения. Дори и след като вече бе предвидена възможност в България за съдебен контрол върху заповедите за екпулсиране по съобаржения за защита на националната сигурност, в поредица от дела ЕСПЧ осъди чисто формалистичния подход на българските съдилища, когато правят преценкапо случаите на неаргументирано експулсиране по съображения за национална сигурност и следователно на тотално неефективния съдебен контрол над поведенито на властите в такива случаи.  Предстои да видим дали тази съдебна практика на българските съдилища в бъдеще ще се промени.
 
Още по-масов е проблемът със следенето и подслушването при разследване на престъпления в България,
 
при които често полицейските практики минават всякакви граници на зачитането на правото на лична неприкосновеност. Факт е, че личният живот може да бъде ограничаван и по съобажения за разкриване и предотвратяване на престъпления. В такъв случай обаче намесата на властите трябва да е съобразно закона и да е пропорционална на преследваната цел, да не е прекомерна и да не надхвърля нуждите на разследването.
 
В България следенето и подслушването на гражданите се регулира от Закона за СРС, чиято формулировка и безразборно прилагане неведнъж предизвикват критиките на Съда в Страсбург. През юни 2007 г. в решението си по делото Асоциация за европейска интеграция и Екимджиев срещу България Съдът стига до заключението, че законът не предвижда какъвто и да е последващ контрол върху прилагането на СРС от независим и външен за службите орган, който да следи дали средствата са прилагани според нуждите на разследването и дали събраната информацията е унищожена в законния срок, ако се е оказала безполезна. Установена е пълна липса на външен контрол, защото тогава единственият, имащ правомощията да регулира използването на СРС е министърът на вътрешните работи.

Противно на всякакви демократични праткики, в този момент в България не съществува никаква уредба за съхранение и унищожение на информацията. Друга важна гаранция, отсъстваща от закона, е задължението следените лица да бъдат уведомявани, след като това вече няма как да навреди на целите на разследването. Смисълът на това изизксване е те да имат на какво основание да се защитят, ако са били разследвани неправомерно.

Впоследствие България прие някои изменения в закона за СРС, които обаче продължават да дават спорни резултати. На първо, място, беше създаден независим надзорен орган – парламентарна комисия, чиито правомощия са толкова ограничени, че поставят ефективността й под съмнение. Друга слабост на законовите нововъведения е, че се въведоха много широки изключения, в които следените няма да бъдат уведомени – така в много случаи въпросът дали следенето е било правомерно никога няма да стигне до съд, ако човекът така и не научи, че е бил обект на подслушване.

Освен традиционните средства за послушване, напоследък дебати предизвиква и следенето с GPS, след като гражданин, разследван за организиране на терористични атаки, заведе дело в Страсбург срещу германските власти. По този повод Съдът излезе със заключението, че при разследване на тежки престъпления, каквото е тероризмът,  проследяването на движението на заподозрения чрез GPS система не нарушава правото му на личен живот. Нещо повече, този вид следене разкрива много по-малко информация, отколкото другите методи, като подслушване, например, които дават достъп до разговорите, мненията и чувствата на заподозрените.

Личната кореспонденция също на прицел

Различна е ситуацията със следенето на личната кореспонденция на задържани за престъпления, при което полицейският произвол беше ограничен през март т.г. с приемането на новия Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража. Дотам се стига, след като през 2008 г. по делото Бочев срещу България ЕСПЧ стига до заключението, че българските власти систематично са проверявали кореспонденцията на задържаните лица, без тези проверки да са били "въз основа на закона". Нарушения на правото на личен живот са установени и при делото Бочев срещу България, чиято кореспонденция от затвора е била проверявана с цел да се гарантира сигурността на лишените от свобода. Става ясно обаче, че мащабът на проверките не е бил пропорционален на нуждите на разследването, за което България е осъдена.

Много деликатен е моментът със следенето на кореспонденцията на адвокати, което поставя под опасност тяхната професионала независимост. Така например, адвокат Стефанов подава жалба срещу бъгарските власти, че за иззели за повече от два месеца цялата му компютърна техника, която съдържа защитени данни за отношенията му с неговите клиенти, Съдът отсъжда е негова полза. Мотивът, че макар и целта да е легитимна – разследване на престъпление, средствата не са пропорционални – иззети са за дълъг срок материали, които представляват служебна тайна по Закона за адвокатурата. Освен това ЕСПЧ стига и до извода, че законово не съществува процедура за оспорване на претърсването и изземване, което лишава лицата от възможност да си осигурят адекватна защита.

Ако адвокатите обаче са наети като служители на работа в предприятие и поради това са в тесни икономически отношения с работодател, който е разследван за правонарушения, то тогава правилото за защита на информацията, с която един нормален външен адвокат се ползва по отношение на кореспонденцията си със своите клиенти, отпада. В такива случаи кореспонденията на адвоката с неговия работодател с нищо не е повече защитена от счетоводните документи например, или от договорите, които са подписвали мениджърите на компанията. До този извод стига Съда на Европейския Съюз в Люксембург по делото Akzo Nobel Chemicals. Така се прави важна разлика между ролята на независимия адвокат като сътрудник на правосъдието и позицията на юристи, включително адвокати, наети на работа в предприятие.