ЕС: Виновен до доказване на противното

Статията е част от проектa "На фокус - Основните права в ЕС", изпълняван от "Дневник" с експертната помощ на фондация "Български адвокати за праватa на човека" (БАПЧ) и с финансовата подкрепа на посолството на Кралство Нидерландия.

*Статията е създадена с консултация на фондация "Български адвокати за правата на човека".
"По европейското право задържането е изключение, но по българското право е правило". Така през 1998 г. съдия от Софийския градски съд мотивира решението си да остави обвиняем в ареста, независимо от защитата на адвокат Йорданка Вандова*, която се позовава на все по-силната тенденция в европейски съдебни системи да се избягва лишаването от свобода и да се гарантира участието на обвиняемите в наказателния процес чрез други по-леки мерки. Според нея 12 години по-късно практиката на полицейската и съдебната власт в България си остава непроменена, като често хората са държани необосновано дълго в арестите, без да бъде предоставена съответна на закона и Европейската конвенция за правата на човека мотивация за лишаването им от едно от основните им човешки права – правото на свобода и сигурност. Доказателство за това e и големият брой на делата, по които България е осъждана от Европейския съд по правата на човека в Страсбург заради незаконно задържане.

До къде стига свободата?

Огромна част от практиката на Съда в Страсбург е по чл. 5 от Европейската конвенция за правата на човека, който защитава правото на свобода и сигурност. Товa право не е абсолютно, като в чл. 5, т. 1 изрично са изброени ситуациите, в които арестът или лишаването от свобода са допустими, а точки от 2 до 5 гарантират средствата за защита срещу произволно нарушаване на правото на свобода. Именно в този аспект на чл. 5 се крие правото на сигурност, което е неограничено и се изразява в забраната за полицейски и съдебен произвол, независимо от обстоятелствата.

"Всеки има право на свобода и сигурност", гласи и чл. 6 на Хартата на основните права на ЕС. В нея обаче правото само е споменато, без подробно описание на ограниченията и аспектите му.

За изпълнението на тези цели Конвенцията логично препраща към националното право, от което идват и много от проблемите на България. От множеството решения на ЕСПЧ срещу страната става ясно, че нито българските закони, нито полицейските и правораздавателните органи действат в синхрон с философията на чл. 5, в основата на който стои презумпцията за невинност.

Напротив, излиза, че в страната господства разбирането, че всеки е виновен до доказване на противното, което прави възможно задържаните да бъдат захвърляни с дни, месеци или години в ареста без необходимата защита, докато властите търсят доказателства или просто бездействат. Тези полицейски практики намират широка подкрепа в някои закони, в които случайно отсъстват конкретни условия за извършване на арест.

Например, чл. 30 от Конституцията постановява, че "В изрично посочените от закона неотложни случаи компетентните държавни органи могат да задържат гражданин, за което незабавно уведомяват органите на съдебната власт. В срок от 24 часа от задържането органът на съдебната власт се произнася по неговата законосъобразност". В новият закон за МВР от 2006 г. , обаче, не се предвижда уведомяването на съда, а случаите на допустимо задържане са формулирани твърде общо и разтегливо. Така се стига до ситуацията, в която в ареста могат да се окажат както заподозрени в тежки престъпления, кражби и злоупотреби, така и ученици, които са си забравили личните документи при разходка в парка. В същото време е възможно срещу никой от тях да не съществуват доказателства, че са извършили престъпление.

Друг абсурден момент, който може да стане причина за поредното осъдително решение срещу България в Страсбург, е чл. 63, ал. 4 от Закона за МВР, който предвижда , че задържаният има право да обжалва пред съда законността на задържането си и съдът се произнася по жалбата незабавно. Не е предвидена обаче процедура, по която това да се осъществи. Така на практика не съществува възможност за незабавно произнасяне на съд по законността на 24-часовото полицейско задържане - арестуваният няма как и къде нито да напише, нито да подаде жалбата си и няма достъп до адвокат или до близките си почти през цялото време. В същото време по делото Къ-Еф с/у Германия, Р. от 27.11.1997 г., съдът намира, че задържане от 45 минути повече след 12-часовия максимум е в нарушение на правото на свобода и сигурност.

Очевидно основният проблем се корени в огромните разминавания между разбирането на правото на свобода от българските власти, от една страна, и от Съдът в Страсбург, от друга. Така например

В България да наречеш министър ''топ идиот'' в рамките на мирен протест се счита за хулигантство,

което заслужава 72-часово задържане под стража. ЕСПЧ обаче достигна до друго заключение по делото на г-н Канжов, който през 2000 г. беше задържан, защото си позволи да събира подписи срещу тогавашния министър на правосъдието Теодосий Симеонов и да разпъне плакати, на които го квалифицира по въпросния начин. Според съда, обидата срещу министъра е престъпление от частен характер, а полицията може да задържа само при данни за извършено престъпление от общ характер. Нещо повече, обвинението в хулиганство също не прави задържането законно, защото никакви хулигански действия не са били конкретизирани нито в заповедта за първоначално задържане, нито в постановлението за задържане до 72 часа, нито в решението за повдигане на обвинение или в обвинителния акт, смята Европейският съд по правата на човека. Така г-н Канжов успешно осъди българската държава за 4000 евро обезщетение и още 2000 евро за покриване на разходите по делото – средства, които в крайна сметка тежат на данъкоплатците.

Това революционно решение е само един от десетките случаи, по които Съдът в Страсбург намира неправомерни нарушения на правото на свобода от страна на българските власти. Още при първото дело срещу България в Страсбург, заведено през 1992 г. от бившия премиер Андрей Луканов за незаконно задържане, България отнася солидна глоба от 40 000 франка. Освен това делото се прочува в правните среди с куриозната позиция на правителството, че "не носи отговорност за действията на независимата съдебна власт". Още по-абсурдна е реакцията на съдебната власт в лицето на тогавашния главен прокурор Иван Татарчев, според когото решенията на ЕСПЧ не са задължителни за България и тя не трябва да плаща обезщетение на близките на Луканов, независимо, че е страна по Конвенцията.

Тотално неразбиране на смисъла на правото на свобода е често срещаната практика, при която първо полицията задържа заподозрения за 24 часа, а след това прокурор издава постановление за задържане на лицето за срок до 72 часа. Обичайното разбиране е, че тези 72 часа започват да се броят след изтичането на 24-те часа полицейско задържане.

Това тълкуване обаче е невярно - задържането с прокурорско постановление не е мярка за неотклонение. Смисълът му е в разумен срок лицето да бъде изправено пред съдия, който да определи съдбата му, докато тече евентуално досъдебно производство или процес. Затова е напълно неоснователно заподозрените да лежат по 3-4 дни в ареста, без никой да ги потърси, при положение, че могат веднага да бъдат заведени при дежурен съдия. Дори и ако престъплението е било извършено в различен окръг, задържаният може да бъде изправен пред съдия на следващия ден, а не след 72 часа.

Всичко това означава единствено, че задържането не е извършено с целта на закона, а само с репресивна цел или за да се съберат доказателства, с които да бъде обосновано обвинението, категорична е адвокат Вандова.

Живот в ареста

Много повече обаче са случаите, в които България е осъждана заради недопустимо дългия период на предварителното задържане, което нарушава чл.5, ал.3. Той гарантира необходимостта от гледане на делото в разумен срок, или освобождаване на обвиняемия преди започването на делото в съда. Почти по всяка жалба, по която е направено оплакване за прекомерно задържане под стража, Съдът намира несъответствие със заложеното в Конвенцията.

Още през 1968 г. съдията от Европейския съд Зекия се произнася по делото Вемхоф, че самият акт на задържане нарушава презумпцията за невинност, и в този смисъл е абсурдно обвиненият да бъде задържан за три години, и да се твърди, че той се ползва от това разбиране. Оттогава до днес ЕСПЧ доразвива тази концепция, като вече не приема сериозността на обвинението за достатъчен аргумент един човек да лежи с години в ареста без да има достъп до съд и каквато и да е представа за бъдещето си.

Затова по делото Бочев от 2008 г. Съдът в Страсбург отново осъжда България, че е държала заподозрения 7 години и 5 месеца в ареста преди да бъде осъден, независимо, че той е бил обвинен в грабеж, придружен с убийство на полицай и с опит за убийство на друг полицай. Въпреки че Бочев е признат за виновен, съдът не намира, че за такъв дълъг срок важи доводът, че престъплението е от изключителна важност. В други дела, като Митев от 2004 и Е.М.К. от 2005 г. Съдът по правата на човека намира, че обвиняемите са били задържани неоправдано дълго, и то защото властите не са си свършили работата да задвижат делата им по-бързо. В много от случаите пък съдът открива, че в България органите на реда дори не са сметнали за нужно да докажат, че има опасност лицата да се укрият или да възпрепятстват хода на делото, и въпреки това са ги държали в ареста с години.

Подобни изводи на ЕСПЧ стават причина България да въведе максимално допустимите срокове на задържане в етапа на досъдебното производство от 1 до 2 години. С този мотив, освен с липсата на неоспорими доказателства, Софийският апелативен съд пусна соченият за лидер на "Октопод" Алексей Петров под домашен арест. Все пак остава въпросът защо беше необходимо Петров да бъде държан в ареста повече от 8 месеца, на държавна издръжка, при положение, че следствието не е събрало необходимите доказателства, за да му състави обвинение, нито пък доказало опасността от това той да се укрие.

Факт е, че масовото задържане под стража в България има сериозни финансови аспекти, които очевидно не тревожат управляващите. За това говори и заложеното увеличение на бюджета на МВР с 5.6% във финансовата рамка за 2011 г., за сметка на парите за култура и образование.

Разходите за оставените в ареста не са малки, и се поемат от държавата. Тя трябва да плаща и обезщетения, ако обвинените получат оправдателна присъда, макар че обичайните компенсации от 2-3 хил. лв. надали могат да изплатят моралните щети, които един човек понася, стоейки отделен с години от близките си и околния свят. Българските данъкоплатци поемат и обезщетенията и разходите по многобройните дела в Страсбург, в които съдът многократно констатира нарушение на правото на свобода и сигурност.

''Моята практика е, че в много малко случаи се налага хората да бъдат задържани, дори и да получат ефективна присъда'', категорична е адвокат Йорданка Вандова. Тя е уверена, че продължават и ще продължат да се водят дела срещу България в Страсбург, защото практиката е хората да биват държани в арестите прекалено дълго, независимо от честите решения срещу страната.

*Адвокат Йорданка Вандова е адвокат в САК. Работи и във Фондация "Български адвокати за правата на човека" и е лектор по приложението на Европейската конвенция за правата на човека. Има много спечелени дела пред Европейския съд в Страсбург.