Панелките – едно наследство, което можем да променим

Третото издание на  Sofia Architecture Week, което се проведе у нас между 15 – 22 октомври 2010 г., събра на едно място млади и стари, за да споделят опита си в областта на архитектурата. Темата на тазгодишното издание беше „Периферията”. 

Actualno.com проследи фестивала и вече ви запозна с арх. Вяра Желязкова и нейната изложба „20 години частна архитектура в България”. Следващата ни среща е с Любо Георгиев – млад български архитект, който носи със себе си вярата, че мястото, в което живеем, зависи изцяло от нас и то ще бъде такова, каквото ние си го направим. А за да го променим, не се изисква много. "">Как се насочихте към професионално развитие в областта на архитектурата?

Много отдавна. Може би съм бил 12-13 годишен, когато вече реших, че искам да уча архитектура. Това е така, защото баща ми се занимава със строителство и често ходих с него по строителни площадки. Беше ми интересно да видя как сградата расте и как практически се получава,  да си представям как ще изглежда тази сграда, колко ще бъде голяма,  какви ще са етажите, прозорците. Има, може би, някаква семейна традиция, тъй като моят прапрадядо – дядото на баба ми, е бил архитект от Трявна. Във Велико Търново е построил катедралата  или още старата поща. Това се случва в края на 19 в. – началото на 20 в. 

Никога не съм съжалявам за избора си, защото съм много доволен от работата си. Това е нещо, което ми е присърце и е добро изразно средство за мен, за да правя това, което искам. Архитектурата сама по себе си е послание. Човек чрез нея може да събере или да раздели хората, да направи живота по-добър. 

Научете повече за проекта "Комунархия" тук.От кога се занимавате професионално?

Започнах да уча архитектура през 2000 г. Учил съм бакалавър във Италия и магистратура в Холандия. Завърших през 2007 г. и оттогава насетне съм работил почти постоянно. Като не само върху жилищни сгради, а и върху други. Не се занимавам само с жилищна архитектура, но я виждам като доста специфично нещо, много важно, с което си заслужава човек да се занимае, защото в днешно време е по-интересно да се строят бляскави обществени сгради, тъй като там отиват повече пари, или бизнес сгради, докато жилищната архитектура някак се случва между другото. Не й се обръща много внимание, а това е средата, в която живеем. 

От една година имам собствено бюро. А от началото на 2010 г. работя с партньор. 

Т.е. в България има работа за архитектите? 

Ние работим в Холандия, живея в Ротердам. В България има работа за архитектите, въпросът е дали човек може да преживее с нея. Ще обясня. Според мен ролята на архитектите не е само да изпълняват поръчки. Архитектът, според мен, трябва да е много активен в обществото, т.е. да предлага дори неща, за които никой не го е питал. Трябва да заемем обществена позиция. Дори да няма поръчка за някакъв проект, архитектът трябва да прави предложения за градска среда. Например, как да изглеждат спирките на метрото, как да се стегне Женския пазар или както аз самият се занимавам с крайните квартали. Аз не изкарвам пари по този начин, но за мен е важно като призвание. В този смисъл в България има много работа за архитектите. Тук има работа, но с малко от нея може да се преживее. 

Каква част от архитектите са на Вашето мнение – да бъдат обществено ангажирани? 

Малка част, но това не е нещо специфично само за България. Навсякъде е така. Ако се върнем назад в историята ще видим същото. Например, преди Втората световна война, когато се е родила идеята за модернизъм, е имало архитекти, които са предлагали нов тип градове. Те са пишели книги на тази тема по собствена инициатива. По принцип архитектурната професия е била на базата на поръчки, но големите крачки в нашата професия са правени от хора, които не са изпълнявали поръчка. Сами са предлагали. В България има все повече хора, които искат да правят нещо, дори и никой да не ги е питал. Те не правят неща, за да се забавляват, а осъществяват сериозни проекти, за да подобряват средата, в която живеем. Това, според мен, е основната мотивация. 

По време на Sofia Architecture Week реализирахте проекта „Комунархия”. Какво представляваше той и какви са основните резултати от него? 

„Комунархия” е уъркшоп-работилница, която организирах със софийското сдружение „Трансформатори”. Те са млади архитекти, които искат да променят света, в който живеят. Събрахме се хора по убеждения, така да се каже. По различни начини стигнахме до идеята да направим работилница за крайните квартали. Целта ни е да покажем, че в тези квартали не трябва да се говори само за саниране и домова книга, а за това, че там има цяла мрежа от пространствени, от социални и икономически връзки. Тези квартали живеят вече един собствен живот и ако искаме да направим нещо смислено с тях, трябва да хванем този „ток”, който тече там, и да го вкараме в някаква посока. Например, тези квартали у нас са напълно различни от аналозите им в Полша. Преди 20 години бяха еднакви – сиви, бетонни, монотонни, спални квартали, но сега в Полша нещата стоят по-различно. В България, например, се отвориха много малки магазинчета – на първия етаж, в мазето, в трафопоста, офиси по етажите. През последните години е актуален въпросът с облепването на фасадата, остъкляването и т.н. Разбира се, това е хаос и не е начинът, по който трябва да стават нещата. У нас никой не се замисля, че това е енергия, пари и желание на много хора да живеят по-добре. Това, че всеки си знае своето, е друг въпрос. Затова трябва да се намери начин да се обединят различните мнения и интереси. Когато хората се интересуват от собственото си жилище, е добър знак. Тук-таме виждаме стегната градинка, обновен вход и други подобни неща. Нашата цел с „Комунархия” беше, първо, да привлечем вниманието към тези квартали и, второ, да покажем аспекти от тях, върху които си заслужава да се позамислим. 

В рамките на „Комунархия” осъществихме 7 проекта – единият се занимаваше с един паметник в „Дружба 1”. Той е символ на създаването на квартала. Вторият проект бе свързан с мястото под естакадата, която води към летището. Там направихме едно малко лятно кино. Третият проект бе една катерушка, която пребоядисахме и сложихме по нея чували с пясък. Накачихме също така зеленчуци. Искахме да покажем, че на тези места може да се направи нещо като градска ферма. Не точно върху катерушката, но мястото бе подходящо да реализираме идеята и да я покажем. Друг проект целеше стягане на футболно игрище. Футболните врати бяха без мрежи – ние им сложихме оранжева строителна мрежа. А с помощта на транспортни палети направихме голяма пейка. Така родителите могат да сядат и да гледат децата как играят. Друг проект визираше задната уличка на пазара в квартал „Дружба” 1. Направихме галерия от детски рисунки и табуретки. Всички тези проекти не са решение на проблема. Те целят да покажат потенциала на мястото – че там има място за един приятен и интересен живот. Има неща, за които можем да се хванем, да надградим и да направим мястото по-добро. 

Вие давате пример, че с малко може да се промени коренно функционалността на дадено място

Да. Разполагахме с четири дни и бюджет от 400 лева за всичките седем проекта. Вложихме никакви пари и малко време и резултатите са налице. 

Има мнения, че панелките правят обитателите си безлични, едва ли не еднотипни? 

Има нещо вярно, че ги прави безлични, но не е вярно, че са еднотипни. Проблемите на хората идват от това, че самите те искат различни неща. Идеята на тези квартали е била да се направят жилища за народа, като всеки ще си живее в собствената кутийка, след което ще има общо – което ще е за всички.  Така е било организирано пространството – т.е. няма йерархия на пространството. Тя предвижда, например, да имаш двор на къщата, улица, на която има няколко кооперации. В тези квартали имаш своята собствена кутийка и всичко друго е ничия земя. Зависи как е организирано пространството. 

Думата панелни квартали не е съвсем коректна, защото някои от тях не са направени от панели, има квартали – като части от „Младост”, където през 80-те години са правени експерименти. При организирането на блока има нещо като вътрешна градина. В кв. „Изток”, където блоковете са по-малки, по четири-пет етажа, градинките са по-малки, има повече съотношение между броя на хората, които живеят там, и мястото около тях. В едно такова място като „Дружба”, където входът има 6 входа по 5 етажа, всеки етаж по 3 апартамента – там живее едно село от хора. Трудно е хората там да се разберат как да изглежда градинката пред блока. 

Как може да се променят нещата? 

Може да се направи малко по-различна йерархия на пространството. Например, градинките около блоковете може да бъдат обособени само за един блок или дори за един вход. Някои входове изобщо може да не искат да имат градинка пред тях. За тях може да е достатъчно мястото, където ще си паркират, ремонтират колата и т.н. Други хора ще гледат цветя пред тях, трети може да искат да садят домати. Важното е да има граници, т.е. да има жив плет или някакъв вид ограда, която да отграничава това пространство. Това е един начин. Друг е – да се използват покривите на сградите за допълнително строителство, което би могло да донесе пари за реконструкция или обновяване на блока. На покрива може да се направи общо пространство, на което да има барбекю. Такива разни малки стъпки могат да направят много за промяна на вида на сградите. Единственото условие е хората да се разбират помежду си. 

Свързани ли са архитектурата и политиката? 

Архитектурата не може да бъде разделена от политиката. Тя е един от директните начини за правене на политика. Преди да има общински избори, веднага започват да се оправят пейките по градинките, например. Има връзка между облагородяването на общата среда и политиката. Едното има значение за другото. Самият факт на построяването на панелните квартали е било политическо решение. 

Ролята на архитекта е даде пространствено решение на различни въпроси. Ролята на политиката е да вземе институционално решение – политиците взимат решенията.