Тайните на изоставените британски села

Албърт Наш, ковач в продължение на 44 години в село Имбър, Уилтшайър, е намерен от съпругата си Марта проснат върху наковалнята в работилницата си. По думите на жена му, той плачел като бебе.

Било началото на ноември 1943 г., ден-два след като Наш и съселяните му разбрали от военните служби, че имат 47 дни да приготвят багажа си и да напуснат селото, за да се включат в силите на САЩ. 

След няколко седмици Наш починал. В смъртния му акт пише, че е причината на смъртта е разбито сърце.

Имбър, бивше саксонско владение, е едно от хилядите пусти села в Британия, населявано някога от процъфтяващи общности, в последствие смазани от природни или човешки сили – бедствия, ерозия на бреговете, упадък на индустрията, война.

Times подготвя ново издание на Атлас на Британия. По този повод неговият издател Колинс иска да събере спомени за тези изгубени места и да създаде дигитален архив.

„Толкова изчерпателен атлас от подобен тип не е издаван в Британия от поне 40 години. Докато го съставяхме, не бяхме заинтересовани само от начина, по който Обединеното Кралство се е променило географски с времето, а и от съответните последствия за жителите на Острова”, казва Джетро Ленокс, старши мениджър по издаването на Атласа на Times.

„Първоначално установихме, че природни фактори като рушенето на крайбрежието и наводненията са обезлюдили някои места... Но причините от икономическо, военно или индустриално естество съществено са допринесли за масовото изоставяне на селища като Дайлайф, Имбър и Радклиф.”

Терзанията на Наш са показателни за болката, изпитана от хиляди семейства и общности в резултат на подобни исторически събития. Внукът на Наш, 84-годишният Кен Мичъл, си спомня Имбър от 1943 г. добре.

„Това беше съвсем неочаквано за жителите на селата. Възрастните бяха привикани в сградата на училището и когато им го съобщиха, бяха слисани.”

„Албърт беше много разстроен и го прие изключително тежко. Премести се в Бишопс Кенингс, близо до Дивайзис, но нямаше желание за живот и оцеля четири или пет седмици.”

По това време Кен бил на 17 г. След като напуснал Имбър, баща му започнал работа във ферма на около 15 мили, като взел със себе си съпругата и трите си деца.

Всички 155 жители на селото го изоставили, като повечето се разпръснали в равнината Салисбъри и станали селскостопански работници. След войната желанието им да се върнат в селото не се осъществило.

„По това време хората не изпитваха гняв. Тревога и разочарование – да, но гневът се прояви по-късно. Тогава чувстваха, че служат на родината в едно общо усилие, и вярваха, че ще се върнат. Майка ми беше видимо разстроена, но не мисля, че всичко се отрази така и на децата.”

Министерството на отбраната позволява публичен достъп до Имбър няколко уикенда в годината, така че Кен и други живи жители на селото се връщат, но повечето къщурки, изоставени навремето, са разрушени.

Историята на Имбър се е запечатала в съзнанието на Рекс Сойър, бивш училищен директор в Уилтшайър, който отбелязва, че това все пак е част от идентичността на страната.

„Тези събития са оставили неизличим отпечатък в сърцата и умовете на жителите на Уилтшайър. Когато има достъп до Имбър, хората се стичат там, но гледката е тъжна, вече има само няколко постройки.”

От много други „призрачни” селища няма никакви следи – толкова отдавна са били обитавани и в последствие изоставени.

Малки и големи села и стопанства непрестанно се придвижват още от епохата на неолита, когато хората започнали да усядат, въпреки че някои исторически периоди като чумната епидемия през късното Средновековие са по-бурни от други, казва Тревър Роули, автор на „Изоставените села”.

„Тези промени се случват на места, процъфтяващи в даден момент, но станали негодни за живот в последствие. В резултат, социалната и икономическата история също са повлияни”, продължава Роули.

Археолозите са доволни, защото останките илюстрират добре специфични отрязъци от общественото развитие, но под повърхността на тези събития се крие безкрайна тъга.Въпреки че някои от засегнатите са били настанени в нови жилища, на много други се наложило да живеят нелегално или дори в скитничество.

Много показателен пример от британската история е обезлюдяването на планинските райони през 18-ти и 19-ти век, което е засегнало хиляди и има дълбоко културно отражение.

Тези носталгични настроения са описани много сполучливо в „Безлюдното село” на ирландския поет Оливър Голдсмит, съвременник на гореспоменатите събития.

Стивън Фиск, който обикаля изоставените села и ги документира на уебсайта си, споделя, че страстта му е подклаждана от чисто човешките истории зад събитията.

„Исках да знам какво е било за хората принудително да напуснат родните си места и как са се справили след това. Когато например богат земевладелец принуди жителите да се изселят без причина, гневът и възмущението са оправдани. Ако причините са обвързани с природните условия обаче, нещата са различни”, коментира Фриск.

В последните 100 години обществата са проявили изключителна гъвкавост, продължава той, и упадъкът на индустрията не се е отразил върху толкова много села, колкото ни се струва на пръв поглед.

„Общностите оцеляват и си поставят нови цели, като някои селища например се обвързват с градовете в близост, за да се справят.”

В днешно време е по-малко вероятно да се случат такива масови изселвания, тъй като силовите структури не са така ефективни и можем да им противодействаме по-успешно.Разбира се, случва се и обратното – селото Сипсън западно от Лондон например се разминало с неприятностите, само защото плановете за раширяване на летището в Хийтроу били отменени.

Днес все още има неща, които напомнят за изоставените места от миналото – някоя самотна църква или странна неравност на фона на пейзажа.

В село Тайнхем, Дорсет, споменът е мъчителен. Като замръзнали във времето, имената на децата, изселени преди 70 години, все още могат да бъдат разчетени навсякъде в училищната сграда. Това препраща към момента, когато селото е превърнато в тренировъчна база на армията преди десанта в Деня Д.