Бракът като институция е в криза, но семейството не е

Румяна Радулова е клиничен психолог по образование. Семеен терапевт на свободна практика и консултант в Център за ресоциализация на зависими Пеперуда и Анимус

Г-жо Радулова, защо все повече двойки избират да не сключват брак?
Бракът като институция е в криза, но това е израз на кризата на доверие към институциите като цяло в България. От друга страна, не съм съгласна, че семейството е в криза, защото си мисля, че цялата тази липса на доверие в институциите, изобилието от социални мрежи и принадлежности често пъти предизвикват изживяване на криза по-скоро на личността и семейството се превръща в последен пристан, място, където човек се чувства приет, обичан и сигурен.

Това не са ли две различни дефиниции на това какво е семейството – едната клони към социално-икономическо определение, а другата е свързана с емоционалното и личното преживяване. 
Това е, защото самата институция брак идва да регулира социално-икономически отношения, но се оказва тясна за изискванията и потребностите на съвременните двойки. Първоначално бракът е форма, в която партньорите функционират комплементарно – частното пространство е където жената се изявява, грижи се за дома и децата, а публичното е където мъжът се изявява, пази границите и осъществява контакта с външния свят. Тази симбиоза е подчинена на това те да могат да отгледат и възпитат децата си и семейството да оцелее, което задоволява по-колективистични цели.
Докато в днешно време все по-важни стават индивидуалните ценности и интереси. Партньорите поставят на първа линия това да бъдат обичани, приети, разбрани и подкрепени. В днешно време често пъти мъжът и жената влизат в конкурентно взаимоотношение, следвайки свои собствени проекти и свои собствени версии на това какво е да си щастлив. Бракът се превръща в едно по-конфликтно пространство, което трябва да съвместява различни версии за щастие и удовлетвореност. Все по-малко двойки избират да следват стария кавър – останахме заедно заради семейството, децата, макар и нещастни.
Мисля си, че голяма част от двойките, които отказват да сключат брак, го правят като бунт срещу една подобна ограничаваща дефиниция на брака и семейството, особено когато са израснали в семейства, които са усещали като фалшиви, и са преживявали родителите си като нещастни заедно. От друга страна, хора, които имат личен опит с тежък развод – на родители, приятели или собствен, имат фантазията, че понеже няма брак, раздялата няма да е толкова тежка, което всъщност невинаги е така. Когато човек поеме риска да влезе в една връзка по честен и открит начин, когато поеме риска на интимността и свързването, на това да се нуждаеш и да си зависим от другия, тогава винаги раздялата е болезнена. Винаги има тъгуване, винаги има траур.

Мъжът в съвременното общество е като че ли детрониран от икономически и социално ръководната роля, отредена му в патриархалното битуване, много от тях са израснали в стария модел, но трябва да търсят щастие в новия. Как реагират и как се справят мъжете, какви са им вариантите да оцелеят емоционално и психически?
Мисля, че не само мъжете държат в представите си тези две версии за взаимоотношение и семейство. Патриархалната и модерната версия за партньорство е нещо, което съществува като полемика и в главите на жените. Има парадоксални явления, в които уж има равенство между половете, в смисъл че и двамата работят, имат свои лични проекти, но същевременно и съвсем необезпокоявано жената е отговорна и за домакинство, емоицонален климат и отглеждане на децата. И съответно обратният сценарий, в който, независимо че жената работи, основната тежест за финансова стабилност пада върху мъжа. Тези две версии комуникират по различен начин във всяка двойка. Различни семейни иделологии могат да изграждат и съвместяват по различен начин разпределението на йерархия, власт и ролеви модели.

Може ли да се говори, че в новите взаимоотношения отговорността е споделена, а свободата е предоговорена?
Отговорността винаги е следствие на повече свобода, която от своя страна се изживява като несигурност. Това се случва с онези двойки, които решават да не сключат брак. При тях истинският въпрос е колко несигурност могат да поемат и как е взето решението за подобна връзка. Когато дойде едно семейство при мен и каже, че са решили да не сключат брак, много често впоследствие се разбира, че това не е споделено, а е само официалната версия. В тези случаи проличава един маргинален глас, който има нужда от повече сигурност и предсказуемост във връзката, и друг, за който това е свързано с тревога от ограничения на личната му свобода и избор. Ако хората са достатъчно сигурни в себе си, могат да толерират по-голяма несигурност по отношение на тяхната връзка и да си дадат повече свобода да експериментират.
Такова решение понякога е псевдорешение– или е бунт срещу конвенцията, или срещу това, което са преживели, или е опит да докажат на родителите си, че техният избор е по-добър. Често това е бягство от интимността и отговорността, изкушени от идеята, че светът е пълен с потенциални партньори, които могат да бъдат сменени и пробвани като дрехите в един магазин, докато се намери този, който пасва най-добре.

Всъщност това е едно от големите предизвикателства на съвременния човек, който, от една страна, иска да има семейство, но в същото време има толкова възможности за нови и разнообразни срещи. Какво се случва всъщност, каква е динамиката, която води до толкова повече раздели?
Има бленуване по една романтична версия, че ще намерим половинката, която ще пасне на сърцето ни, а дотогава може да правим много проби също както в Пепеляшка, принцът пробва обувката на всички булки в царството, преди да се спре на единствената, която, забележете, е и последната. Получава се изместване в бъдеще време на срещата с перфектния партньор. Това в много случаи идва да предотврати влизането в интимна връзка, което се изживява като застрашаващо и потенциално нараняващо. Понякога мислим, че има начин да избираме и поръчваме като в супермаркет това, от което имаме нужда. Но това е едно илюзорно преживяване, неудовлетворително, в което близостта няма място да се случи. Подобен подход е много обвързан с консуматорския модел на съвременния живот, което отново успява да саботира създаването на интимност.
За да се развие истински, една връзка се нуждае от известна стабилност и предвидимост. Нуждае се от перспектива, която партньорите да могат да споделят. Дори тази перспектива да не е идеална, докато смъртта ни раздели, поне да бъде обозрима. Това важи с още по-голяма сила, когато има и деца, които най-много се нуждаят от устойчив контекст, в който да се разгърнат. 

Какво се случва с все по-многобройните самотни хора. Какъв е техният избор?

Свободата е преди всичко екзистенциално и лично преживяване, което може да се преживее в двойка, но и самостоятелно. Свързано е с нагласите и вярата на хората, че децата не са достатъчно основание да останеш в една връзка. Децата са най-потърпевши, ако са свидетели на семейни отношения, наситени с конфликт, агресия и разрушителност. Рекомпозираните семейства са друго все по-често срещано явление, което се появява като отговор на много от съвременните тенденции. Не е толкова важна композицията на семейството, колкото качеството на връзките в него.
В семейства с един родител децата често пъти се товарят с отговорности и роли, които не би трябвало да са техни. Съществува изкушението детето да застане на мястото на липсващия родител, а самотният родител има изкушението да споделя и да партнира с детето. Така се завързва една доста безперспективна връзка, за която предстои тежка и неминуема раздяла. В този смисъл много по-добър работещ вариант е семейства, които успяват да се реконструират.

И все пак сам родител е все по-често срещано явление...
Нуждата от партньорство е изконна и човек неминуемо я търси. В семейства с един родител, ако родителят натовари детето си с тази потребност, изгражда или неустойчива, или обречена и конфликтна връзка. Често при мен идва един родител с детето си, което е в пубертета с цел да подобрят взаимоотношенията си. Например майка със сина си, където бащата е деангажиран, т.е. той не идва и не е поканен да дойде. В такъв случай преживяването за семейност е преди всичко между майката и сина и е много любопитно, че не идват да се разделят, а да подобряват своите взаимоотношения и да си партнират. Това е много голяма клопка и за едната, и за другата страна. В порастването важен етап е процесът на раздялата.
За родителя е важно да удържа личните си граници, да се грижи за емоционалния комфорт на детето. За тази цел може да включи разширеното семейство от баби дядовци, роднини и бавачки, което, от една страна, замества липсващия родител, а от друга, помага на детето да се идентифицира с повече и по-разнообразни ролеви модели. За самотния родител е важно да мисли как вижда живота си и дали може да бъде удовлетворен, без да е във връзка. Дори и да може да удържи границите, да се справи с отглеждането и пускането на детето, да не го натоварва със свръхочаквания и с несвойствени отговорности, идва отново темата за свободата и самотата. Какво е самотата и как човек се чувства със себе си...

Как виждате развитието на семейната институция и семейните отношения в перспектива?
Мисля, че семейството е основна структура, в която порастваме и преживяваме себе си, намираме подкрепа, разбиране, любов и оптимизъм. В този смисъл ще продължи да бъде ключов фактор в структурирането и формирането на човека. Това, което ще претърпи развитие, са идеите за качеството на връзката, за ролевите модели в семейството, идеите за партньорство, свобода и близост. И тези идеи ще бъдат предоговаряни, както вече са. Институционалната рамка също ще търпи развитие и ще предизвиква полемика. Но си мисля, че дори и в момента семейството е една важна удържаща структура за всички участници.

А не е ли факт, че от семейната институция имат нужда единствено или най-вече децата, докато стигнат до определена възраст. Нуждата от партньорство и емоционално и интелектуално задоволяване се постига с приятели и с интимен партньор, без да е необходимо да се облича в определена социална форма?
Зависи от индивидуалните нужди на хората в двойката и какво ги прави щастливи. Опитвам се да видя дали зад този въпрос не стои идеята за бягство или страх от интимност. Наистина формата, в която ще се чувстваш щастлив, е въпрос на лично преживяване и избор, но в срещата с другия има възможност да се преживее страшно много, което няма начин човек сам да генерира. Това от своя страна стимулира личното израстване и развитие. И все пак съвременният живот позволява човек да гледа сам децата си и в домакинството, и в емоцията си.

Като живееш с някого имаш винаги изкушението да изпадаш в зависимости – емоционални, психически. Истинското порастване и съзряване не е зависимост, а като че ли е игра, партниране...
Зависимостта от другия е основен страх, който стои пред интимността в двойките и пред близостта. Аз бих споменала зависимостта не само с негативен знак. Тя може да е обмяна на нещо, което ти не притежаваш, и да преживееш чувство на приемане и на благодарност. Зависимостта може да се разглежда и като капацитет да се възползваш от нещо ценно, което другият има възможност и желание да ти даде. Това е обратното на зависимостта, която ни преследва и ни прави безсилни. Това преживяване е наситено с болезненост и със страх от загуба, но пък като че ли това е единственият начин да се стигне до взимнополезна обмяна в една връзка.

We Are Family
Данни от проучвания на "Алфа рисърч", свързани със семейството (2008-2009)

Една от най-големите ценности за българите е семейството. Въпреки сериозните трансформации, които настъпиха и в тази сфера, бракът си остава доминиращата форма на съжителство в българското общество. Само 8% от пълнолетните българи живеят с партньора си без брак, въпреки че четворно повече (32%) смятат, че бракът е отживелица. Последните със сигурност не са били на това мнение, когато са сключвали брак.

Ако погледнем към символите на брака, ще видим, че мнозинството не са вманиачени в тяхното поддържане – три четвърти. През изминалата година близо половината от децата са родени без брак, но доколкото бащата е известен, НСИ смята, че това са бракове от съвместно съжителство и в доста по-малка част (19%) са деца на самотни майки.

Според българското законодателство и майката, и бащата имат право на отпуск по майчинство/бащинство. За последните десет години делът на бащите, които реално са се възползвали от това си право, е нараснал двойно, но все пак остава изключително нисък в сравнение с дела на майките, които си остават вкъщи. Само 2% от респондентите заявяват, че мъжът е ползвал отпуск, спрямо 53%, които заявяват, че жената е ползвала отпуск. Този дисбаланс обаче едва ли се дължи само и единствено на липсата на желание на бащите да прекарват време с бебетата си. Както е видно от други данни, мъжете внасят по-сериозната част от доходите в семейството и от чисто икономическа гледна точка за семейството би било по-неизгодно мъжете да излизат в отпуск и да се посветят на децата.