Ражда ли се поколението на бунта?

Вече седмици наред в българските училища на дневен ред е една тема – по-кратката зимна ваканция тази година. И тъй като ваканцията (особено когато става дума за най-големите – зимната и лятната) е свещена и неприкосновена за българския ученик, той реши да се изправи и да отстоява "правото" си да си почине още малко.

Разбира се, искането е повече от несъстоятелно. Родните ученици не се напрягат да четат разпоредби и графици за учебната година, иначе биха били на ясно кооолко отдавна е регламентиран графикът на занятията. Той, от своя страна, зависи чисто и просто от календара – просто тази година така се паднаха празничните дни, че за всички почивката е по-малка.

Ама някой нямало да бъде изтрезнял, ама друг искал още малко да се потъркаля вкъщи и да обикаля с тайфата... Зад искането на учениците много ясно прозира една солидна доза мързел и несъстоятелен айляшки максимализъм.

По-сериозният проблем обаче е друг. Има разлика между това да заклеймиш естеството на един протест и това да осъдиш самото протестиране. За съжаление, масово тази разлика не беше схваната или беше пренебрегната. Много учители, родители, властници, чиновници и бюрократи зачеркнаха със замах ученическата инициатива като вой на сбирщина пропаднали, мързеливи, разхайтени и неоринетирани мързели, които дори не заслужават внимание. Напротив – те трябва да бъдат смачкани, унижени и уплашени.

Това, разбира се, изобщо не беше трудно. Предупреждения за изключване, миене на тоалетни, чистене на дворове и зловещи извънредни родителски срещи... ето как системата реши да пререже още в зародиш бунтарското у учениците. Тъжна и подтискаща картина е да гледаш как в една стая са събрани включили се в протеста ученици, а пред тях разни инспектори, директори и учители с ледени изражения им разясняват последствията от това „противообществено” поведение. Ужасяващо е да видиш как в очите на един млад човек се чете ужас от безсилие, унижение и срам от нещо, за което той  не се чувства виновен. Ужасяващо е да видиш как едни обикновени момичета и момчета биват смачкани още при първия си опит за изразяване на някаква гражданска позиция, па макар и била тя малко несериозна.

Ако се чудите защо няма у нас гражданско общество – ето ви наглед дисекция на това как то бива безмилостно пресечено още в зародиш.

Разбира се, има и основателни страхове за това като какви граждани биха се изградили тези деца в следствие на подобни кампании. Стои въпросът дали те са или ще са способни да различат важните проблеми от глупостите и дали за в бъдеще ще съумеят да отстояват искания, когато наистина е нужно и когато са прави.

Нека обаче не подхождаме, както обикновено, първо с негативизъм. Факт е, че тези деца направиха нещо, което от много отдавна не беше правено – младите да се обединят, да застанат срещу системата и да се опълчат достатъчно агресивно срещу институциите. Да, това скоро не е правено. Вероятно някой ще се сети за студентите, но при тях "протести" няма... има едни съсипващо жалки, некоординирани, тихи и кротки шествийца, при които стотина души се събират някъде, постояват, поразговарят се, някои поскандират малко, и се разотиват. Това не е младото гражданско общество. Това е общност от амеби, които сами по себе си може да са уникално умни, възпитани и прогресивни хора, но заедно са жалка картинка.

Ето защо ученическите протести като че ли заприличаха на искри в непрогледния мрак на социална апатия, безразличие и конформизъм. Сега те са слаби и спорадични, но кой знае, утре от тях може да лумне някой голям пожар, който да освети задрямалата ни обществена съвест.

Ако сега учениците са толкова обединени за една ваканция, какво ли ще става, когато пораснат? Дали те няма да са първите от много време насам, които ще знаят как да противодействат на гаврите с народа? Ако бунтарската им същност не бъде прекършена, може би утре по улиците ще се разхождат мъже и жени, не забили унило нос в земята, а вдигнали високо глави, защото знаят, че не са овце и мишки... и че когато някой ги "удари", те ще отвърнат.

Ето защо към ученическите протести не бива да се подхожда лековерно и с пренебрежение. Да, искането е глупаво и няма да бъде удовлетворено, но тези деца не заслужават да бъдат унижавани заради това, че са надигнали глава. Важно е да им бъде обяснено, че могат и трябва да търсят правата си, но е добре това да се случва във връзка с далеч по-значими проблеми.

Така би постъпило едно достойно и уважаващо себе си общество. Тези деца са неговото бъдеще и не бива те да бъдат превърнати от рано в страхливци и равнодушни конформисти. Това трябва да направим и ние... Ако нямаме силата да НЕ бъдем овце, то поне нека дадем този шанс на децата си...