Като не харесвате българска музика, яжте пасти

0,1. Това е процентът на българската музика в българските медии.

Класическите оправдания са, че не им е във формáта, че не е достатъчно добра, че феновете не искат да я слушат. Радиата работят с „проверени“ плейлисти и почти нищо ново, неизвестно, непознато няма място там.

Поредното доказателство е официалната годишна еърплей класация на България, изготвена от БАМП и Nielsen Music Control, която излезе тази седмица. Тя отразява реалния брой ротации на 20-те най-популярни радиостанции и музикални ТВ канали у нас.

И показва, че най-слушаното парче е Samba на румънката Андреа Баника, което е в компанията на още 2 румънски песни в топ 10 (цялата класация + медиите, на които се базира вижте тук!).

Ако изключим специализираните станции за рок, българска музика и попфолк, родната продукция нито се гледа, нито се слуша в електронните медии (без интернет).

Естествено, изключения не липсват – има група от поп изпълнители, всички станали известни в началото на десетилетието или преди това, които имат достъп до ефир – Графа, Мария Илиева, Миро, Галя, Любо. Старите и нови песни на групи, като Остава, D2, Ъпсурт, Gravity Co и Уикеда също от време на време, макар и по-рядко, пробиват стената. Както и носталгичният звук на българската естрада. Първите сингъли на победителите от музикални риалитита. И не на последно място – платените от голям рекламодател ротации, които произвеждат „хитове“ .

От другата страна е така нареченият „ъндърграунд“ – десетки качествени изпълнители и групи, които пълнят клубовете в столицата и страната цяла година, но явно не са достатъчно „радиофонични“, или вписващи се в дадения формат.

Всички те съзнателно са абдикирали от всяко желание за медийна популярност и активно и адекватно ползват социалните мрежи и каналите за видео споделяне като ефективен начин за комуникация.

Привържениците на българската музика биха казали, че държавата трябва да подкрепя продукцията си (известния „френски модел“), но любов и фенове със закони не се произвеждат.

Освен това шовинизмът на българите у нас и в чужбина е изцяло насочен към музиката, която е най-близка до фолклора. Правилният бизнес модел, с който поп фолкът работи, направи индустрия, чиито производен цикъл е затворен в себе си (записи, медии, промоция, клубове, разпространение, мърчъндайзинг и т.н.) и съответно –  Dokle & Greesh. Излишно е да се споменава, че рапърското дуп присъства в сутрешни блокове, печатни медии и радиостанции въпреки негативния аспект на говорене за откровената чалга в парчето и неадекватно плагиатстваните идеи във видеото.

За сметка на това новаторското представяне на Urban/Hot AC дуото заинтересува малък брой медии и събра предимно музиканти в претъпкания клуб, където бе представено.

На същия принцип любими на медиите са Красимир Аврамов и Деян Неделчев. Заради тъжната народопсихологическа черта да не харесваме собствената си музика (артисти, творци, интелектуалци, всички, които не са „като нас“ и които трудно можем да принизим с подигравки).

Така със слаба обществена подкрепа преминаха всички протести на различните артистични гилдии, въпреки целенасочените (осъзнати или не) действия на Министерство на културата в посока откровена вреда на редица изкуства. Докато евтината сапунка между попфолк певица, плеймейтка и футболист бе на всички първи страници и в праймтайма.

Кръв, секс, скандали и евродиско.

Има ли алтернатива на всичко гореописано? Споделете мнението си!