34-тата провинция

През последните десет години България води две войни, а огромна част от населението й живее под тежка икономическа и военна блокада, без особени перспективи за бъдещето. Ако това беше вярно, щеше да е разбираемо да имаме по-ниско задоволство от живота си от палестинците.

От 1999 до 2010 г. обаче България стана член на НАТО и най-голямата икономика в света - ЕС, безработицата падна, а доходите се вдигнаха. И въпреки това изследване на Pew center global attitudes от 2007 г. сочи, че само 17% от българите са доволни от собствения си живот, едва 7% - от състоянието на нацията, а 39% - от правителството си. За сравнение - при палестинците цифрите са 24%, 5% и 52%. С други думи, по-нещастни сме дори от хора, които водят война всяка четна година. Защо?

Един от отговорите е в сравнението. Хората не измерват щастието си спрямо онова, което имат, а спрямо онова, което мислят, че трябва да притежават. Ако мярката за сравнение е ЕС, то причините за недоволство са безкрайно много. Нямаме нито пътищата, нито парите, нито индустрията им, гледат ни като вечно изоставащи, а отгоре на всичко хората, на които сме делегирали решаването на общите проблеми - политиците ни, са потайни и лицемерни същества, които (простете за изказа) с мазните си от злоупотреби пръсти бъркат едновременно в кацата с меда и в душата на българския народ.

Извън пустинята на самосъжалението

Ако поредният спасител - в случая Бойко Борисов, не успее, а други не се зададат, ще се наложат радикални мерки. Примерът с палестинците доказва, че не е необходимо да имаш суверенна държава, за да си по-щастлив от българите. Ако нашите не стават, да изберем управници от другаде.

Няма и да е за пръв път,  в българската история изобилства от примери за външно управление. Някои, като византийското и турското, са наложени със сила, други - като избирането на Фердинанд, или като влизането в ЕС, са станали доброволно. Да си припомним стенограмата от 1963 г., на която Централния комитет на БКП обсъжда как България да стане поредната република на СССР. Днес Европейският съюз, в който влязохме по горе-долу същите причини - споделени идеи и икономическа нужда, би трябвало да играе ролята на пъдар, но не особено успешно, пък и той напоследък се клати и в дългосрочен план може да не се окаже най-успешната карта.

Ето защо е време за нещо радикално, с повече фантазия. В крайна сметка, човек трябва да се потруди за щастието си, а изборът само на близки велики сили не е нищо друго освен мързел. С типичния си размах бившият външен министър Соломон Паси предложи наскоро да станем виртуален бразилски щат в ЕС - хем част от една стара, хем от нова сила.

Тук трябва да уточним няколко важни условия, на които трябва да отговаря този, на когото ще отдадем суверенитета си. Да е далече, за да не е пред очите ни и в устата ни непрекъснато; да може да дава достатъчно пари, за да поддържа ниво на задоволство; да управлява с твърда ръка, за да премахне корупцията и намали престъпността; и разбира се - да е настояща или поне бъдеща империя. Връзването с някоя залязваща или маргинална сила ще ни донесе само още нещастие. Бразилия, разбира се, не е изключена като вариант, но прочетете отново горните изисквания. Единствената държава, която в момента отговаря изцяло на тях, е Китай.

Запечатано с целувка

Първо, да помислим. Има ли как да предложим подобен подарък на Китай? Разбира се, суверенитетът е като сърцето - можеш да го даваш на когото си поискаш. Тъй като вече сме свободна държава, това ще се реши на народно допитване. Е, България ще има доста драматични проблеми в раздялата с досегашните си партньори - НАТО и ЕС, но това е типична ситуация, когато приключваш една дълга връзка. "В международните отношения, пише в основополагащия си труд "Суверенитетът" Стивън Крейзнър, действията никога няма да се съобразяват напълно с която и да било рамка от правила. Придържането или нарушаването на правилата от различните управници се базира на материален или идеен интерес, а не на някакви задължителни практики от някакви институции. Нормалното състояние на системата всъщност е организирано лицемерие."

На тази основа България винаги може да намери причини да напусне ЕС - например, че продължава да е нетен донор на съюза, въпреки че е една от най-бедните в него (независимо че това се дължи на собствената й некадърност), или че не я пускат в Шенген. Напускането на НАТО не ни дава достатъчно гаранции, докато един съюз с Китай определено би застрашил и раздразнил руснаците.

Всъщност Русия, която винаги е играла ролята на разделител за българите, може да се окаже голям плюс за такъв ход. Русофобите ще са доволни от съюза с Китай, а излизането от НАТО ЕС и първата колония на бъдещата световна суперсила. BBC, CNN, Al Jazeera, Economist и всички останали световни глашатаи, които досега гледаха на България като на малка и често незначителна част от Източна Европа, ще направят страната популярна дори в Антарктида.

Тъй като инициативата ще е българска, страната ще може да постави много изгодни условия в замяна на суверенитета си. България може да поиска статут като на Хонконг или Тайван, или дори още по-либерален. В нея може да залегне признаването на собствена политическа система (демократична, доколкото е възможно), в която българските представители да са мнозинство на висшите постове, но, разбира се - под заплахата да бъдат екзекутирани при всяка проява на корумпираност.

Тъй като България ще е една от луксозните части от Китай, ще трябва да бъде въведено изискване за максималния брой китайци, които могат да емигрират насам, както и минимални изисквания за тях. Така полупразните български села ще се напълнят с жадни за живот китайски професионалисти и с оригинални китайски ресторанти. Българите пък ще загубят една от основните причини за недоволството си от живота - сравнението. Ако сме третостепенна част от ЕС, то сред 34-те регионални единици в Китай (без Тайван) ще бъдем поне второстепенна, при това с особен статут. 

Елате, хиляди милиони

Но най-важният резултат безспорно ще е икономическият. Привързването към втората икономика на света, която се движи с темповете на разбеснял се носорог, ще преобрази България. Освободена от невъзможните и досадни европейски правила за държавни поръчки, снабдена с парите на Пекин и под зоркия му поглед, българската администрация ще може най-накрая да развихри досега дълбоко скрития си талант в инфраструктурата. Магистрали, мостове, скоростни влакове, товарни терминали, летища, пристанища - българските градове един след друг ще се превърнат в сценарий за Discovery channel и ще напомнят на по-старото поколение за онези славни времена, в които "се наливаха основите". Флагманът на националната гордост - АЕЦ "Белене", ще бъде построен изцяло с български (т.е. китайски) пари, без нужда от руски подаяния. Бойко Борисов, или неговият заместник, ще може дори тържествено на площада да скъса договора с "Атомстройекспорт", а после да договори с Казахстан прокарването на директен тръбопровод.

Предвид, че ще е първата европейска територия, на която ще се вее китайско знаме, Пекин със сигурност ще превърне България в онова, в което навремето СССР превърна Централна Европа - витрина на собствения си модел. Така най-добрите и екологични китайски компании ще прехвърлят част от производството и структурата си тук заедно с китайските банки. Българската природа ще получи мощен защитник в лицето на ръководството на Китайската компартия, София най-накрая ще стане финансов център на Източна Европа, а софийското летище и празните бетонни курорти по морето ще запълнят капацитета си с безчет китайски туристи, за които родната българска територия ще стане отправна точка за Европа (вместо Франция, както досега). Тук трябва да се отбележи, че за разлика от германските китайските туристи принципно заделят поне една трета от бюджета си за покупки, така че всички онези полупразни молове по градове и паланки изведнъж ще се сдобият с причина за съществуване. Цикълът ще се затвори - всичко в моловете ще се произвежда в Китай и ще се потребява от китайци (българите в един момент също ще имат китайски паспорти). 

Какво ще се промени... или отмени

Дали самият Китай ще приеме подобно предложение? Не би трябвало да е проблем. Средното царство, както се превежда името от китайски, има стара традиция в такива отношения. Преди векове китайският император е приемал дарове от чужди владетели, като в замяна ги е обявявал за свои васали и им изпращал пари и подкрепа. За щастие на българския премиер ще му бъде спестена унизителната традиция да коленичи три пъти и да се поклони девет пред императора. Нещата по-скоро ще приличат на бизнес предложение.

Тук можем да приложим опита от скорошните подобни преговори - за Хонконг и Макао. Преговорите за първата провинция продължиха 5 години, а за втората - само две. И двете получиха по 12 години преходен период. Лишена от историческата обремененост на тези прецеденти, България може да предложи много по-бърза и като цяло лесна интеграция.

В съответствие с миролюбивия облик, който Пекин иска да пази пред света, България вероятно ще получи някакво специално наименование, което ще запази автономията й. От само себе си се разбира, че празници като този на независимостта или 3 март ще станат постепенно излишни и формални. Няколко други официални ще бъдат добавени към календара - 1 октомври, когато е рождената дата на Народна република Китай, както и китайската Нова година. В училищата и институциите ще започне да се учи и говори китайски, като времето ще покаже дали той ще е първи или втори език.

Темите за човешките права и демокрацията, както и Тибет, ще станат неудобни, но те така или иначе не са особено интересни за повечето българи. Изборите ще сменят местния парламент, но няма да променят генералната линия, тъй като тя ще се спуска от другаде. Ще вдигнем производителността многократно, но заплатите - не толкова. Доста българи вероятно ще емигрират, което също няма да е прецедент. Не е ясно доколко журналистите ще имат правото да критикуват властите над определено ниво, затова критиката към властта ще мине предимно в интернет. Ползващите интернет пък ще трябва да минат зад Великата онлайн стена на цензорите, което ще притесни малка част от обществото и ще остави другата равнодушна. Тъй като ще отговарят пред Пекин за развитието, местните лидери ще управляват българските региони по-скоро като феодали капиталисти, но на много места разликата няма да се забележи, освен по повечето пари, които ще се изсипят. 

За дупките по пътищата и дупките в сърцата

И така стигаме до последния и най-важен въпрос - ще станем ли по-щастливи? Защото, както казва Тодор Живков през същата тази 1963 г., "суверенитета народът го разбира да има за ядене, да живее. Ето това е суверенитетът - щастие и благоденствие". Онези, които искат да се движат по нови пътища и хубави влакове, ще бъдат бързо задоволени. Онези, които развяват знамена "България на три морета", ще добавят цял океан - Тихия.

Онези, които копнеят по миналото, ще получат най-близкия подобен подарък - запазваме капитализма, но връщаме комунистите. Няма да имаме проблем с парите и благата, но ще трябва да се лишим от известни права срещу тях. Предвид колко закърнели са доста от тези права поради неупотреба, изрязването им може да стане почти безболезнено. А онези, които знаят, че доволството, както и щастието в живота идват не от липсата на проблеми, а от умението да се справяш с тях, ще направят онова, което и досега - ще емигрират.