tv-government

"Гражданин цъка с дистанционното програмите на телевизора. Първо цъкане - ББ реже лента. Второ цъкане и нова програма - ББ държи реч. Трето цъкане - ББ се кара на Тройната коалиция. Четвърто цъкане - Веско Маринов пее химни за органите. Пето цъкане - а отсреща в телевизора седи Цв. Цв. и размахва пръст - внимавай, нещо много бърже взе да прецъкваш!"

Премиерът призовава и министрите да правят като него – да гледат телевизия, да се обаждат в ефир и да опровергават твърденията на опозицията.

Да разясняват с числа за липсващи милиони, да контрират с упреци за престъпното минало, да се обясняват от сутрин до вечер за незаслуженото настояще.

Т.е. да заживеят като него – да са нонстоп от едната или от другата страна на екрана.

Нямаме е-government, но имаме tv-government

Все още си нямаме e-government, но пък вече си имаме tv-government. И който не гледа често телевизия и не чете вестници – даже висшите чиновници, даже министрите понякога, може да се окаже информационно самоизхвърлил се от властта.

Това наредби, постановления, закони – та те са една съвсем бавна, досадна и често пъти предпоследна (преди още в крачка да бъдат пак поправени) подробност от управленския пейзаж.

Разбира се, далеч не само у нас е така – демокрацията навсякъде по света отдавна е преди всичко медийна демокрация. Британският премиер Тони Блеър, след като сдаде властта, се оплакваше, че постоянно е трябвало да произвежда новини, независимо дали е произвел управленски решения.

И че каквато и да е производителността на пи ар екипите му, няма как да има смислени управленски решения през няколко часа, съгласно ритъма на новинарските емисии.

Медиите налагат онлайн темпо на управление

В медийния демократичен свят медиите налагат почти онлайн темпо на управлението – заради самата необходимост от перманентна комуникация на управляваните с управляващите в задъхания свят на суперкомуникациите.

Но в българския случай управляващите не дават на управляваните и на медиите като посредник дъх да си поемат – заради перманентната нужда от подържане на обществените очаквания, докарали ги на власт, в едно безкрайно състояние на очакване, което да ги задържи на власт.

Премиерът и неговите министри обикновено застават пред медиите не защото първо са взели управленски решения, които трябва добре да обяснят пред гражданите, а защото първо трябва да оповестят със светкавична решителност мерки, за които след това често се чудят как точно и дали изобщо да реализират.

Особено когато управляващата единица, изпаднала в афект на светкавична решителност, разполага с неизчерпаема воля, с изчерпаема мисъл и със съвсем оскъдна демократична и правна култура.

Тогава се налага взетото решение да се прекроява или изобщо да се дава заден от него.

Но пък и това си има напълно позитивните страни, защото само по себе си продуцира още повече медийни изяви.

Какво стана с натрупаните отпуски, например, които трябваше да изгорят в края на миналата година?

Темата се влачи повече от половин година, дадоха се стотици интервюта, преправяха се в ефир алинеи и членове, буниха се народни и фирмени духове, и накрая управляващите все пак няма да излязат чак такива сатрапи.

Нещо е решавало, независимо дали и какво е решило

Докато един демоде стил управление щеше да решава проблема бавно-бавно, с повече години напред планиране, без да предизвиква много народни и фирмени вълнения, без да се запознава с действащи правни норми постфактум, и в края на краищата никой нямаше да забележи, че това управление е решило някакъв проблем.

А сега всички знаят, че управлението „Борисов” нещо е решавало, независимо дали нещо е решило. Затова сегашното управление е и толкова жизнено, направо екзистенциалистко.

Та нали екзистенциализмът учеше – съществуването предхожда същността.

Управлението "Борисов” няма предзададена същност – например християн-демократическа или каквато и да била демократическа. Ако имаше, на премиера нямаше да му хрумне дори, че може да се подслушват хора, само защото заемат определени позиции.

Хеле пък гордо да си тръби хрумката (или милиционерската привичка) за перманентно подслушване, тъкмо в качеството си на премиер и лидер на партия, членка на ЕНП.

Като риба в открито море

Премиерът Борисов обаче е една напълно свободна екзистенция, чийто актове на премиерско съществуване са гъвкаво-повратливи като движенията на риба в открито море.

Като любител на телевизията той разбра най-сетне от политици и юристи, че това е противоконституционно и противозаконно, а също и че народът е наясно с тая работа, както се видя от социологическото изследване в Референдум.бг.

Затова прмиерът взе да просвещава министрите си и народа чрез стенограмата от последното правителственото заседание как в целия ред на подслушването той е хем непричем – понеже си има служби, прокурор, съд, хем е строгият, но справедлив водач, който не разпъва чадър над никого.

Хем има някакви си независими от него правила, хем конците им са навързани на неговите пръсти, хем строгата му десница е и бащинска закрила за свестните – ти  си работи, аз ще те следя, ако си честен, няма от какво да се плашиш, даже напротив, точно така ще се докажеш честен.

При цялата убедителност на волното премиерско съществуване всички забравят да попитат – а кой ще подслушва премиера?

Но този въпрос е съвършено нелегитимен, защото е въпрос на същността.

А тя е толкова закостеняла със своите предрешаващи всичко принципи и процедури, че никоя електорална екзистенция не би я предпочела пред съществуването.