Мегалитът – мистерии и тайни

релиствайки преди време страниците на едно от родните туристически списания, напълно доброволно – с всичкия си интерес и любопитство, се увлякох  по желанието непременно да открия обекта от поредната фотозагадка на броя, който държах в ръцете си.

В кадър бяха запечатани купчина огромни камъни, подредени – съвсем очевидно по определен начин, и гледка – недвусмислено пренасяща ни доста назад във времето.

Мегалит ще да е това! Почти веднага светна сигналната ми лампа! Набързо запрехвърлях в мислите си всичко онова, за което успях да се сетя почти на прима виста.

Бегликташ, Белинташ, познатите вече долмени и мегалити от района на Странджа – Сакар... Вероятно, мислех си аз тогава, търсеното изображение все ще е  някаква част от споменатите вече тракийски светилища.

Когато опитах да сравня обаче кадъра от фото загадката с богатството от изображения в Google на познатите ми  мегалитни светилища – уви! – съвпадението се оказа равно на нула! Очевидно ставаше дума за по-непознато и малко популярно за обикновен турист като мен място. Не предполагах, че толкова трудно ще се окаже решаването на въпросната фото загадка. Първоначалният неуспех всъщност още повече ме заинтригува и подтикна непременно да узная кое е това така непознато и загадъчно късче родна земя.

Разбира се, днес, употребата на Глобалната мрежа успешно оправдава максимата, че няма невъзможни неща! Още повече, че упоритото ми – тогава, издирване – лека полека започна да свързва търсеното от мен – с място, където професор Александър Фол – известният наш историк – траколог, е пожелал след смъртта му да бъде разпръсната част от праха му.

И къде... къде ли можеше да се намира това сакрално място, ако не точно в сърцето на долината... Да, в сърцето на познатата ни вече като Долина на тракийските царе – мегалитът край село Бузовград, Казанлъшко!

Аз не само приключвам успешно с разкриването  на фото загадката, а решавам, че непременно някой ден трябва да отида  и до там.

Е, да, когато човек силно желае нещо, непременно го осъществява.

Преминавайки до този момент по главния подбалкански път в района на Казанлък, нито веднъж не бях забелязала табела, указваща местонахождението на мегалит – с. Бузовград. Вярно е, че тук – в резултат на усиленото проучване на множеството тракийски могили из Розовата долина – съвсем обяснимо в последствие – край пътя, се появиха няколко насочващи вниманието табели – сещате се, от ония – кафявите – които според световната практика, указват  в близост наличие на защитен  обект от културното наследство на страната – Голяма и Малка Косматка, Светицата, Арсеналка и др.

За бузовградския мегалитен комплекс обаче – нито дума! Оказва се, че чак когато се навлезе в селото, там някъде в центъра му, има окачено табло със схема и подробна информация за екопътека „Мегалита”. Това донякъде компенсира информационното затъмнение, в което се намираме до момента.

Под дебелата сянка на огромно дърво, разговорливи местни старци ни посочват високо горе нейде по хълмовете търсената от нас крайна цел и услужливо ни насочват към  началната точка на маршрута. Почти в края на селото, досами дворовете на последните селски къщи, е началото на екопътеката, където е поставено следващото информационно табло, което любезно и подробно ни осведомява за мотивите и периода на изграждане на туристическия маршрут, заедно с факти, свързани с бита и нравите на древните траки по нашите земи.

И така, заредени с непреодолимо желание да се докоснем до материално – духовното наследство на траките, с бодро настроение – в един спокоен топъл есенен следобед, поемаме нагоре – по стъпките на нашите древни предшественици.

Маршрутът, да си призная, още в началото обещава да бъде приятен и не особено труден за изминаване. Пътеката е отлично маркирана, така че да няма никакъв шанс за колебания, объркване и грешки в посоката. Вървим нагоре, без да изпитваме каквито и да било затруднения. На моменти даже ми се струва, че подтичваме, нетърпеливи да зърнем по-скоро желаната гледка.

От време на време спираме, за да  дадем на  сетивата си всичко, което в този момент природната палитр  ни предлага като сезонни ухания, цветове и форми. Приятна и незабравима, както ще се окаже по-късно, е тази среща с природата отблизо.

Завъртане на 360 градуса ни осигурява невероятен панорамен поглед към цялата долина, ширнала се пред очите ни  като пъстър есенен килим. Много  колоритно, в подножието на хълма ,се открояват керемидените покриви на селските къщи, а в далечината спокойно различаваме водното петно на язовир Копринка. Тук-там, изпъква релефът на вече проучените или все още не тракийски могили.

Колкото и да не успяваме да откъснем очи от този невероятен простор и красота, продължаваме напред и нагоре, защото не забравяме за крайната си цел! А до нея остава още съвсем малко. Почти в подножието на скалата, върху която е разположен мегалитът, за всички любители на природата е обособено малко кътче за отдих с беседка. И ние не пропускаме възможността за кратка почивка преди финалната атака. Как звучи само!? В действителност – нищо трудно и опасно.

И отново – грижливи ръце са поставили информационна табела с подходящи и интересни познания за ролята и значението на древните мегалитни комплекси в живота на някогашните заселници по тези земи.

Според информацията – мегалитът представлява древно астрономическо култово съоръжение, използвано от жреците за наблюдение на слънцето по време на лятното слънцестоене.

Ето защо, в деня на 21-ви юни, от няколко години насам – съществува традиция  много хора да се събират пред Слънчевата врата на Мегалита над с. Бузовград, за да дочакат вписването на слънчевия диск в специално оформения от траките скален отвор. Археологически проучвания са установили, че древното каменно съоръжение е построено в периода 1800 – 1600 г. пр. Хр. и е използвано за астрономически наблюдения и поддържане на календар.

Последни метри, които вземаме на един дъх. Някъде – в мига, преди денят да срещне вечерта, докрай завладени от мистерията на това древно тракийско светилище – ето ни и нас самите, застанали... по-скоро застинали – изправени, безмълвни, пред скалния прозорец, в който някога взор за надежда и спасение са отправяли и очите на древните. Да… Слънчевата врата на Богинята – така са наричали траките това сакрално място! А богинята, пред която толкова благоговейно са се прекланяли, е Майката – Природа.

Неусетно обгърнати от топлината на здрача в тихата есенна вечер, за кой ли път – след досега с историческото ни наследство, се замислям. По-разумни, прозорливи или далновидни ще да са били траките като народ, та са почитали и издигали Природата в култ, който увековечавали с познатите и на нас каменни светилища?! Или са носели в душите си деликтаната доза човешки страх, смирено почитание, уважение и преклонение пред сили извън самите тях... И защо днес ние нямаме този страх и това почитание, а рушим, макар на думи да твърдим колко велико нещо е природата! Думи, въпроси, предположения и едно трайно усещане, че древните обитатели по тези земи ще да са били по-мъдри от нас – човеците на 21-ви век.

Затова, нека сами потърсим вдъхновение и опит от незаменимата древна традиция за близост с природата, за да открие всеки от нас своята пътечка към нея, за да я обикнем още повече тази наша природа и да я опазим и съхраним непокътната... Почти като древните траки!

Николина Милкова,

travel.bg